Слънцето немилостиво напичаше. Добре, че имаше лек ветрец, който разхлаждаше и полюшваше леко клоните и стръкчетата на избуялата от дъждовете растителност.

Моника бе хванала ръката на майка си и подскачаше ентусиазирано край нея. Днес двете бяха излезли на разходка.

– Мамо, – извика Моника, която се бе навела над няколко красиви и дребнички цветчета, – колко са прекрасни, а нямат никакъв аромат.

– „Събуди се, северни ветре и дойди южни. Повей в градината ми, за да потекат ароматите ѝ“, – прошепна майка ѝ.

– Какво е това? – ококори любопитно очи Моника.

– Това е една малка молитва от Библията, – усмихна се майка ѝ. – А ти разбираш ли какво казва тя?

Моника поклати отрицателно глава.

– Корена ѝ се крие в това, че чудните аромати могат да бъдат скрити в растенията, подобно на даровете на Божията благодат, които не се употребяват и са слаборазвити в сърцето на християнина.

– А в тези цветчета има ли скрит аромат? – Моника посочи с ръка цветята, над които преди малко се бе надвесила.

– Има много растения около, които не се усеща аромат. Ето вятърът духа и над репея и над другите цветя, но само едно от тях издава приятно благоухание.

– Защо? – Моника напрегнато погледна майка си.

– Понякога Бог дава на децата си тежки изпитания, за да могат в тях да се развият дарбите на Неговата благодат. Ето факелът гори по-ярко, когато вятърът раздухва пламъкът му.

– А как е при растенията?

– Знаеш ли, че хвойната издава най-приятна миризма, когато я хвърлят в огън? Така и най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на северния вятър на страданията и несгодите.

Моника се замисли над думите на майка си. Всичко това бе ново за нея.

Малко след това тя погледна майка си и попита:

– А кога ние ще издаваме най-чудесния аромат?

– Съкрушените сърца най-често излъчват най-приятното за Бога благоухание.

Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

Дъждовете не спряха. Сякаш небето изливаше мъката си, като гледа неуредиците, безпорядъка и хаоса на земята. Сашо и Боньо се бяха приютили в една близка бирария и напрегнато дискутираха:

– Ние всички ставаме духовни безделници, защото не искаме да се включим в борбата за придобиване на нови души за Небесното царство, – тупна леко с ръка по масата Сашо.

– Да, нашата единствена цел е всичко да бъде спокойно, – съгласи се Боньо.

– Но ние трябва да се поощряваме един друг и да се държим заедно.
А и за двете неща се изисква инициатива, – тъжно констатира Сашо.

– Трябва да имаме инициатива относно това, какво желае Христос, а не това, което на нас ни се иска, – тъжно добави Боньо.

– Нашата духовност преминава през изпитания, за да се установи стабилността ѝ, а това става като се сблъскваме с несправедливости, подлости, неблагодарности и суети, – поклати глава Сашо.

– И всичко това става поради нашето духовно безделничене, – възкликна Боньо.

– Ние използваме Бог като средство за намиране на мир и покой. На нас не ни е нужен Исус Христос, на нас ни е необходимо Той да ни даде нещо, – сбърчи нос Сашо, – а това е първата крачка в неправилната посока.

– Всичко, което искаме е следствие, а ние се опитваме от него да направим причина – наблегна Боньо.

– Не е много приятно, ако някой който е пълен с духовна сила, да те „възбужда“, бутайки те в страни, – една полуусмивка грейна на лицето на Сашо.

– Ако някой е силен, не означава, че е такъв духовно. Плътската активност отлично се маскира като духовна, – каза Боньо.

– Опасността от духовна мързел се крие в това, че ние не искаме някой да ни съживи, да ни запали, а искаме да слушаме само за духовно уединение, – недоволно започна да ръкомаха Сашо.

– Христос никога не е подкрепял идеята за духовна почивка, – подчерта Боньо, – Нали самият Той каза: „Идете идете кажете на братята Ми….“

Дъждът за малко бе престанал и двамата мъже решиха да се приберат, докато не е завалял пак.

Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

Гръмотевичната буря отмина и само влажният въздух напомняше за изобилния дъжд, който се изля над земята. Зноя на деня, бе заменен с прохладата на вечерта.

Благой и Вальо често се събираха на чашка чай, за да разнообразят с разговори самотата си. Жените им отдавна бяха починали.

Някакво странно стечение на обстоятелствата ги събра в кварталната закусвалня, от където започна тяхното приятелство.

Тази вечер се бяха събрали у Благой.

– Знаеш ли какво прочетох в една книга озаглавена „Ъгълът на големите очаквания“? – попита Вальо.

– Какво? – заинтригувано отправи очи Благой към събеседника си.

– Авторът описва как Бог го е въвел в Неговата съкровищница. Сред многото чудеса, които имаме, той се запознава със „Отделът на закъснелите благословение“, – обясни Вальо.

– Какъв е този странен Отдел? – изненада се Благой.

– В нея Бог пази отговорите на молитвите преди благоприятното време за тяхното изпълнение, – уточни Вальо.

Двамата замълчаха за малко и всеки потъна в мислите си.

– Знаеш ли, – загрижено повдигна глава Вальо,  – че понякога много време отнема на някои пенсионери да разберат, че отлагането на въпроса за получаването на пенсиите, не означава, че няма да им бъдат дадени.

–  „Отделът за закъснели благословения“ съдържа много тайни за любовта и мъдростта, за които нямаме никаква представа, – сподели наблюденията си от книгата Благой.

– Обикновено хората искат да сринат милостите, докато са още „зелени“, – въздъхна дълбоко Вальо, – а Господ иска те да узреят.

– „За това Господ забавя, за да ви помилва“, – плесна с ръце Благой.

– При нашите мъчителни и непоносими преживявания, Господ ни наблюдава и няма да допусне нито едно излишни изпитание, – непоколебимо заяви Вальо. – Когато в пещта всичко изгори, Бог по чуден начин ще дойде, за да ни помогне.

– Не бива да Го огорчаваме чрез съмненията си в Неговата любов, – категорично отсече Благой. – По-добре да славим Неговото избавление, което е на път.

– Само тогава изобилно ще бъдем възнаградени за отлагането, което е не друго освен изпитване на вярата ни, – обобщи Вальо.