Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Фридрих II, крал на Прусия, ценял много интелигентността и образованието. Той съвсем оставил вярата си в Бога и вместо да търси съвет от Него, се обръщал към френския философ Волтер:

– Божествени Волтере, моля те да ни помогнеш.

Но скоро кралят забелязал силен упадък на морала и нравствеността в страната си. Накрая разбрал, че наука без вяра в Бога дава печални резултати.

От Волтер кралят също се разочаровал, тъй като разбрал, че философът не разполага със силни морални и етични принципи.

Тогава Фридрих се обърнал към своя министър:

– Постарайте се в най-скоро време пак да внедрите християнството в страната или се махайте от очите ми.
Този министър бил ревностен изпълнител на кралските заповеди по време на борбата против християнството.

Християнството не е религия. Християнството е Христос. Тя се основава на условията на Христос и едно от първите е себеотрицанието.

Истинското християнство започва тогава, когато приемем Исус за свой Господ и Спасител.

Истинското християнство е Христос в човешката душа, лично изповядване на вярата в Христос, Спасителят на всички хора.

Ако християнството остава само зад стените на молитвения дом и не отива с нас в останалите дни на седмицата на работата ни или където отиваме, и не се проявява в живота ни, то е фалшиво.

Бог иска християнина да следва Христос, не в текстовете, не в свещените обреди, не в думите, а на дело.

Християнството трябва да се въплъщава в духовният и морален живота на християнина.

Гладно плачещо бебе не може да се успокои с дрънкалка. То няма да престане да плаче, докато не се утоли глада му с мляко.

Така и душата на възрастен човек не може да бъде наситена без Бога.

Псалмопевеца описва жаждата, измъчваща всеки човек така: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!“

В човешкото сърце не могат да живеят две противоположни сили.

Там където има съмнение, не може да живее вяра. Там където цари омраза, не оставя място за любов. Там където се издига егоизмът, изчезва състраданието. Има ли загриженост, няма вход за доверието.

Бог няма да дели властта в човешката душа с никого и нищо, което е по-малко от Него.

Сигурен ли си, че нищо не измества Бог от твоето сърце?

Не позволявай на нищо в душата ти да се установява на мястото на Христос, но „предай пътя си на Господа“.

Наред с другите неща, Бог ни се открива и чрез гласа на съвестта. Съвестта е светилник на душата. Дори ако е притъпена и помрачена от греха, тя може да разграничи добро от зло, свидетелсвайки за Божията святост.

Защо, когато върша нещо лошо тези светлини се запалват?

Съвестта ми е дадена от Бога. Тя се опитва да ме отдели от злото и да ме насочи към доброто.

Съвестта може да стане наш учител и приятел, а когато грешим ѝ ставаме врагове.

Непокаяният грях може да притъпи и съвсем да заглуши нашата съвест, но ако постоянно отделяме внимание на Божието Слово, правим съвестта си много по-чувствителна към духовното и морално зло.

Хора летящи с дирижабъл, казват, че първото правило, на което се учат е да обърнат „въздушния си кораб“ към вятъра и да летят срещу него. Така вятърът ги вдига на по-голяма височина.

От къде са научили тази мъдрост? Когато птиците летят за удоволствие, те се отпускат по вятъра, но ако ги заплашва някаква опасност, бързо се обръщат на другата страна., против вятъра и излитат нагоре към слънцето.

Страданията са Божиите ветрове, но те издигат човек на по-високо ниво, по-близо до Бога.

Може би сте забелязали, че в някои летни дни въздухът толкова много се нагрява, че не може да се диша. Но изведнъж се появяват облаци, които носят благословение на земята.

Когато се надигне буря, святка мълния, трещят гръмотевици, но въздухът се изчиства и струя от нов живот напълва атмосферата, светът се освежава.

Живота на човека се подлага на подобни закони. Когато дойде буря, атмосферата се променя, става по-ясно и частица от небето „слиза“ на земята.

Пречките в живота ни, трябва да предизвикат песен в нашето сърце.

Вятърът свободно се носи над моретата, но не и когато го спират клоните на боровете или нежните струни на еоловата арфа. Тогава ние слушаме мощната му песен, изпълнена с красота и сила.

Нека душата ти се носи през препятствията на живота, през мрачните гори на тъгата и даже през нищожните раздразнение в ежедневието, и тогава тя ще придобие свой певчески глас.