Историята е започнала няколко години назад, когато Джери Лин от Питсбърг, Пенсилвания, започнал ремонт в къщата си.

Тогава той случайно изтървал будилника в една от дупките на стената.

Семейството се посмяло над тази неприятност, но това не било единственото притеснение. Будилникът бил навит за 18:50 и всяка вечер започнал да звъни по това време.

Домакините се надявали, че звъненето няма да продължи по-дълго от 2-3 месеца, но сигналът звучи вече 13 година.

Независимо от това собствениците на неумиращия будилник не желаят да го извадят от стената. Те твърдят, че този настойчив звън не им пречи, а ги развеселява.

Първото писмено описание на птицечовка е било дадено от Джордж Шоу през 1799 год.

Някой му е изпратил образец за изучаване.  Виждайки птицечовка за първи път, Шоу е бил почти сигурен, че това му е било изпратено от някой мошеник.

„Това, естествено, ме навежда на мисълта за вид изкуствена фалшификация, – пише Шоу за животното, което е описал като „миниатюрна видра“ с патешки клюн „прикрепен към главата ѝ“.

Шоу не вярвал, че животното е истинско, докато не го подложил на щателно и истинско изследване.

Той написал пълен доклад за птицечовката, като заключил, че животното рие дупки, плава във водата и се храни с водни растения.

Шоу заявил, че не е в състояние да разбера още нещо за това странно същество.

„Това е всичко, – написал озадачение Шоу, – което мога повече или по-малко да предполагам“.

Иван Миланов бе горски от години. Обичаше животните и зеленината особено напролет, когато всичко се събуждаше.

Но днес бе тъжен и плачеше:

– Ето всеки ден ми се случват неприятности. Господи с какво съм се провинил пред теб?

Изведнъж Иван видя на едно дърво кълвач. Той дълбаеше с клюна си по ствола на дървото.

Цялата гора трептеше от тези удари:

– Боли ме. Моля те. Стига толкова дупки пробива в снагата ми.

– Ще загинеш, ако отлетя, – каза кълвачът. – Личинките ще ти източат соковете. Сега не е време за сълзи, по-добре ги обърши и се усмихни.

Чувайки този разговор Иван се засмя:

– Не, Господи, няма да споря за своята душа. В нея има толкова много боклук, смърдят личинките – моите грехове. За това си изпратил беди, за да може по-късно душата ми да ухае на свежи цветя.

Лесничеят Игнат затъгувал, че не минава ден без неприятности. Едва не заплакал, но решил да каже за това на Бога.

Изведнъж той се загледал в кълвача, който чукал по клона на едно дърво. Целият ствол затреперил от тези удари. Дървото завикало:

– Много боли. Моля ти се, не издълбавай в мен такива големи дупки.

– Ще загинеш, ако отлетя. Ще те унищожат личинките. Сега те лекувам, изтрий ненужните си сълзи.

Когато лесничеят чул този разговор се усмихнал. Разбрал, че трябва да се огледа малко.

Открил, че доста боклук се е събрал, смърди на ларви – грехове, които тегнели в живота му. За това имал и проблеми.

Раздели ли се с греха, всичко край него ще ухае на свежи цветя и тъгата ще изчезне.

Плъховият крал е митично животно споменато в европейските легенди, а в действителност представлява множество плъхове, на които са сраснали опашките.

За хората този „крал“ е изключително лошо предзнаменование, свързано с болести. Това е естествено, защото плъховете пренасят зараза и смърт.

С увеличаването на популацията на плъхове се увеличава вероятността от огнища на заболявания, като черната смърт, която се разпространява чрез бълхите на плъх.

Документиране на такива случаи, при които да са наблюдават живи плъхове с оплетени опашки няма, но в различни музеи има мумифицирани техни останки.

Предполага се, че в тесни дупки опашките на плъховете се преплитат, когато се размножават или замръзват по време на сън, а след това такъв „крал“ може да живее достатъчно дълго, ако другите подобни на него му носят храна.

Други изследователи смятат, че всички музейни „крале“ са резултат от манипулация, която някой специално свързва с мъртвите плъхове.