Да бъдеш учител е голяма отговорност, всеки знае това.

Това е знаел и учителят от китайската провинция Съчуан Фан Мезонг.

Когато започнало земетресение, той казал на учениците си:

– Запазете спокойствие. Това е земетресение.

Във всичко това няма нищо лошо, ако след думите си  не избягал от класната стая, без да се оглежда.

Така без да спира, Мезонг стигнал до средата на футболното игрище. Там забавил тичането си, осъзнавайки, че прави нещо нередно.

В Китай не поощряват раждаемостта, но не е прието децата да се оставят в опасни ситуации на произвола на съдбата, особено, ако грижата за децата е твоя пряка отговорност.

Фан бил честен, когато трябвало да обясни постъпката си. Той не търсел начин да се измъкне, а си признал:
– У мен е много развит инстинкта за самосъхранение. Никога не съм бил смел. По принцип не ме интересува ….“

Честността на учителя е ценно качество, но Фан Мезонг изгубил работата си.

Галя звънна на вратата. Отвътре се чу лай на някакво страшно куче, с размерите на Баскервилското. Дращи със лапите по вратата почти на нивото на шпионката.

„Ако се изправи на задните лапи, – помисли си Галя, – може и да се покаже. Този лай е странен. Контролирана истерия“.

Той представляваше две секунди пълна ярост, след това три секунди зловеща драматична пауза. И така цял цикъл.

Сякаш казваше: „Ще те разкъсам на части, но аз съм само айсберга. Не хвърлям думите си на вятъра“.

Ники отвори вратата и Галя инстинктивно се отдръпва. Тогава тя забеляза малко чудо, което приличаше на съборена на пода шапка, куче тип териер.

Виждайки физиономията на Галя, Ники се изкикоти:

– Бях вдъхновен от басовия страшен лай на моя любимец. Дресирах го да лае в най-високата точка на траекторията му. Страшното драскане и опиране на вратата, забавят падането. Летвата закована на вратата, падаща се под очите на кучето, му помага по-дълго да се задържи на задните лапи.

Един художник работел в съдебно медицинска експертиза на ФБР. Той нарисувал две серии портрети на жени.

В първия случай се основавал на това, което жената говори за себе си, а във втория слушал, как  другите хора я описвали.

При това той не виждал жените, а само слушал гласа им.

В резултата от експеримента била ясно изразена разликата между начина, по който жените виждат себе си и как те се възприемат от другите.

Освен това, портретите нарисувани в следствие от думите на самите участнички, били много по-малко привлекателни.

Това говори, че ние сме по-красиви, отколкото си мислим.

„И тъй, увещавам, преди всичко, да отправяте молби, молитви, прошения, благодарения за всичките човеци, за царе и за всички, които са високопоставени, за да поминем тих и спокоен живот в пълно благочестие и сериозност“.

Инструкцията е ясна.  Въпреки това, в тези трудни времена, когато страната ни, така отчаяно се нуждае от Божието водителство, по-голямата част от Божия народ не правите това, както се призовава в тези стихове.

Защо?

Мисля, че това е така, защото повечето от нас са просто погълнати от заобикалящите ни проблеми. „Как моите молитви могат да помогнат да се отървем от националния дълг? – си мислим ние. – Как може моята вяра да повлияе на външна политика?“

С други думи, не се молим, защото не разбираме колко нашите молитви могат да повлияят на нашата страна.

Дошло е време да го разберем. Да осъзнаем, че ако се подчиняваме на  1 Тимотей 2: 1-2, няма съвет на земята, нито цар, нито президент или конгреса, или нещо, което може да попречи на изпълнението на Божията цел за Неговия народ.

Бог ни е призовал към ходатайство.

Той ни е наредил да се молим за тези, които са на власт. Дал ни е Словото Си, сила Си, името Си, Своята власт и Своята вяра. Ние имаме всичко необходимо за ефективна молитва за нашето правителство и неговите лидери.

Ходатайствайте. Това е наша отговорност като вярващи, за да участваме  в делата на страната си. Бог иска нашата страна да стане Негова и да я получи чрез Своите посланици, теб и мен.

Молете се за своя народ всеки ден. И никога повече не подценявайте силата на молитвата си.

Един ден Нако се върна от детската градина с насинена буза. Баща му го изгледа, намръщи се и попита:

– От къде е тази синина?

– Иван ме удари с юмрук, – съвсем спокойно отговори Нако.

Баща му кипна:

– Колко си глупав! Не можа ли и ти да го цапардосаш, та друг път да не те закача?

Нако си замълча. Обезсърчи се и се затвори в себе си.

Дядо му като го видя такъв натъжен, загрижено го попита:

– Какво му е на моето малко юначе? Защо е толкова потиснато?

– Защото съм глупав, дядо, – сбърчи нос момчето.

– Как ще си глупав? Толкова хубаво рисуваш. Интересуваш се от всяко нещо, често задаваш такива интересни въпроси, всичко искаш да знаеш. Да не съм те чул повече да казваш, че си глупав!

Нако погледна тъжно дядо си, въздъхна и каза:

– Иван ме удари, а аз не му отвърнах. И утре няма да го ударя, защото съм глупав!

– Мисля, че не си го ударил, – каза дядо му, – защото си по-умен от него. Само глупаците се бият. Ако Иван посегне отново да те удари, хвани ръката му и не му позволявай да го направи.

– Да , но според татко, аз съм глупав, защото се оставям да ме бият.

Старият човек се замисли и покани внука си да седне на дивана до него.

– Когато бях малък ударих Киро. Дойде баща му и се оплака на моя. Очаквах, че баща ми ще ме нашляпа веднага, но той не направи така. Когато останахме само двамата, той ме погледна и ми каза: “ Как можеш да ме срамиш пред хората! Ти побойник ли ще ставаш? Повече не искам да чувам, че си набил някого“. Тези думи на баща ми ги запомних за цял живот.

Нещо просветна в очите на Нако.

– Ти си вече голямо момче и запомни едно, – каза старецът гледайки внука си право в очите, – ако те удари някой, това с времето се забравя, но ако някой те съкруши с прями думи, както направи моя баща, това се помни за цял живот.