В групата на най-малките в едно неделно училище разглеждали темата „Ние сме християни“.
В края на урока учителката попитала децата:
– Ние вярваме в Исус Христос и ходим на църква. Тогава какви сме ние? Как ни наричат?
Едно то децата щастливо отговорило:
– Църквяни!
Колкото и странно да е „от устата на сучещите и младенците“ чуваме думи, които ни изобличават. Мнозина ходят на църква, но сърцата им са далеч от Бога. Те имат „вид на благочестие, но са отречени от силата му“.
Дали това малко дете не е имало право? Ние християни, последователи на Христос ли сме или църквяни, само посещаващи църквата?

Таксита са се появлии преди няколко века, и затова през цялото това време са се натрупали много интересни събития и факти за тях.
Таксиметров шофьор, който работил в един от градовете на САЩ, в края на деня, намерил в колата си торба, пълна с диаманти! Тяхната стойност се оценявала на 350 000 долара. Но, колкото и странно да звучи, съвестният гражданин на Съединените щати дори не помислил да ги вземе за себе си, а решил да намери собственика на това съкровище. И го е направил. Оказало се, че собственикът на бижута е майстор бижутер от Ню Йорк, който бил толкова щастлив, че се е върнало богатството му, че подарил на шофьорът на таксито диамантена гривна и парична награда. Но както герой сам признал, щяло да бъде много по-хубаво ако на своя адрес получил само думи на благодарност.
Таксиметров шофьор, който живеел в Индия, предоставял услуги за превоз на хора, само на заден ход. Представете си, че сте извикали такси и колата ще ви кара назад. Туристите и местните жители оценили модерният стил на шофиране, така популярността на тази услуга се увеличила драстично. По-късно се оказало, че този стил на каране е възникнал по случайност. На този човек в колата му се счупила скоросната кутия. Колата просто останала на задна скорост и не можела да превключи на друга. Таксиметровият шофьор не можел да измисли нищо по-добро, освен да превозват пътниците назад Той решил да провери каква ще бъде реакцията на хората, които возил по този начин, а тя била положителна. След това шофьорът не бързал да отстранява повредата в колата си.
Знаете ли къде е най-голямият паркинг за таксита в света? Той се намира в Мексико Сити. Там има повече от 60 000 автомобила. Що се отнася до Китай, около 35% от всички таксиметрови шофьори са жени. Все пак, ако имате нужда от евтино, работещо денонощно такси с жена шофьор, знайте, че това е почти невъзможно да се намери.
В едно от такситата в столицата на Чили съществува най- необичайното такси. То е оцветено като крава. Седалките в него са оформени като виме, а когато шофьорът натисне клаксона се чува кравешко мучене.
В света има много странни и смешни неща. Зашеметяващи невероятни събития могат да ви се случат навсякъде, включително и в таксито.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Живели някога двама съседи. Никога не се карали, но постоянно си съперничели.
Една зима паднал дълбок сняг. Първият съсед излязъл рано сутринта с лопата в ръка, за да разчисти снега пред къщата и да направи пътечка към пътя. Погледнал в двора на съседа. Към неговия дом водела старателно почистена пътечка.
На следващата сутрин валяло отново. Първия съсед решил да излезе половин час по-рано. Погледнал към съседа, а към дома му отново води почистена пътечка.
На третия ден виелицата яко вилняла. Сняг бил се нарупал повече, отколкото в предишните дни. Излязъл първия съсед да възстанови реда в двора си на разсъмване. Погледнал в съседния двор, а там пътечката до дома на съседа стои почистена, все едно не е валял сняг.
Изненадан от това първият съсед решил да разбере, как съседа му успява да разчисти пътеката до дома си. В този ден двамата се срещнали на улицата. Като разменили няколко думи за работите си, първия съсед между другото попитал:
– Съседе, кога успяваш да почистиш снега пред дома си, сняг вали почти всеки ден?
Вторият съсед се изненадал от въпроса, но после се засмял и казал:
– Та аз никога не го чистя, просто приятели ми идват често на гости!

Смръщил вежди Марко негодуваше:

– Виж, това на нищо не прилича, – сочеше с ръка разпадналия се пакет, който едва донесе до масата. – Нищо не правим както трябва, …..ей на в ръцете ми се разкапа. А очите им все към Еврипа.

– Че какво ли произвеждаме? – каза някак примирено Марин. – Всичко внасяме от вън. Моркови, ябълки, картофи, жито, царевица, а бе може да се каже всичко.

Марко кимаше с глава и размахваше ръце.

– До къде стигнахме! Добруджа, която беше житницата на Европа какво дава сега? – каза малко по-настървено Марин.

Марко го гледаше иронично.

– Борба за пазари, това е, – каза той.

– Държавниците ни превърнаха от държава производител, в държава консуматор.

– Човек би си помислил, че това е някакъв заговор за ликвидиране на държавата. Питам се аз: Какво ще остане от нея, само жалък спомен, че някога сме съществували?

– Започнаха със селското стопанство, не им стигна. Посегнаха на воената промишленост, химията, корабостроенето, мините, Кремиковци, образованието, …….Нямам думи.

– Момчетата станаха черноработници в чужбинам, а момичетата „компаньонки“. За тази работа образование не се иска. Бизнесмена не искат грамотни работници и хора, които да знаят повече от него.

– Погледни съдебнат система. Следователите, съдиите и прокурорите се занимават само с поръчкови дела.

– Адвокатската мафия съсипа законите.

– В България няма закони.

– Закони има, ама няма кой да ги прилага.

Защо става така, не знам, но щом се съберат поне двама българи на масата, започват да гледат черно на всичко около себе си. Може би имат право……Говорим, но нищо не правим!.