Мария слагаше масата за вечеря и телефона извъня. Тя вдигна слушалката и чу разплакания глас на Магда:

– Извинявай, че те безпокоя, Мария, но бих искала да поговоря с теб.

Магда смутено прекъсна и добави малко по-спокойно:

– Да не ти преча нещо? В неподходящ момент ли се обаждам?

– Не, какво се е случило? – попита притеснено Мария. – Нещо с Павел ли?

– Да за него, – каза Магда, – въпреки че докторът, Господ да го благослови, каза, че имало надежда. Добре, че той му каза, аз нямаше да мога и дума да обеля, за да му обясня, какво го очаква.

– Лекарите разбират  пациентите си, – добави разбиращо Мария.

– Знаеш ли, – проплака Магда, – Павел има травма на гръбначния стълб. Неврохирургът мисли, че има шанс за него. Травмата прилича на натъртване, но той каза, че частица от кост е предизвикала пукване на прешлен, който притиска гръбнака. Получило се е мозъчно сътресение. След това лекарят обясни, че нямало гаранция, ….. но за сега Павел трябва да остане под лекарско наблюдение. А аз няма да мога да го гледам и … .и

Магда се разплака отново. Мария се чувстваше напълно безпомощна, искаше ѝ се да бъде близо до Магда, да я прегърне и успокои.

– Павел как го прие? – попита Мария.

– Много зле, – тъжно каза Магда. – Най-напред мълчеше, но след това се разкрещя на доктора. Посочи на всички вратата, включително и на мен и каза, да се махаме, защото искал да остане сам. След това се разплака, като дете. Опитах се да го успокоя, исках да му помогна, но самата аз съм отчаяна.

Мария напълно разбираше приятелката си. Мъжът ѝ скоро катастрофира, щастливото и задружно семейство на Павел и Магда бе се сблъскало с болка, мъка, отчаяние и несигурност в бъдещето.

Понякога любовното чувство е свързано с отрицателни емоции.
Така в описанието на езика ифалук може да се научи, че една и съща дума fago, може да бъде преведена като любов и като тъга.
Работата е там, че чувството, обозначено с тази дума, предполага безпокойство, така че с чувствата на обекта може да се случи нещо лошо и когато субектът си представи това, на него му става тъжно.
В руският език  има глагол „съжалявам“ и съответстващо съществително име „съжаление“. Чувството, обозначено с тези думи, може да бъде свързано и с презрение, оттам идва и прилагателеното „жалък“.
В същото време в някои диалекти глаголът „съжалявам“, в смисъл „съкрушаваш“ ме, се използва вместо глагола „обичам“.

В семейството растели две деца, момче на шест години и момиче на осем години.
Веднъж преди да започнат обяда, ги пратили да си измият ръцете. Децата изтичали бързо до мивката. Момичето, което било по-голямо и по-силно избутало брат си от вратата и първа застанала пред мивката. На брата това не се харесало и близо до чешмата двете деца се сборичкали.
Когато децата се върнали на масата момичето се оплакало:
– Той ме бутна.
– На момичетата трябва да се отстъпва, – казал бащата и сърдито погледнал сина си.
Момчето запомнило този урок за цял живот. За него баща му бил авторитет, а той искал да бъде добър син. През целия си живот той се стараел да отстъпва на момичетата и жените.
Отстъпвал им във всичко, в автобуса мястото си, на работата най- печелившите задачи, а на опашка за концерт последните билети.
В къщи на жената си давал право на последната дума. Веднъж чул от съпругата и децата си следният извод за себе си:
– Ти си неудачник!

Хугенотите са френските калвинисти, протестанти. Това е доста голяма група съществуваща от шестнайсети до осемнайсети век.
Има много обяснения за това, откъде идва думата „хугеноти“. Някои смятат, че тя е смесица от немската дума „съюзен“ и името на Безансон Хуг, което се споменава в ранната история на калвинизма.
Предположението, към което се придържат повечето историци е, че думата идва от фламандската дума „хасгенотен“. Така наричали хората, изучаващи Библията, във Фламандска Франция.
„Хасгенотен“ се събирали тайно, за да изучават Светото писание. Името се превежда като „другари от дома“.
Картина на Франсоа Дюбоа, която носи името „Нощта на свети Вартоломей“ разкрива важна част от историята на хугенотите.
Франция – 1572 г. Клането в нощта на свети Вартоломей е кулминацията в поредица от събития, започнали още през 1570 г. В нощта на 23 срещу 24 август 1572 г. само в Париж били избити над 5 хиляди хугеноти.
След тази нощ религиозните войни във Франция били възобновени. Смята се, че в тях са загинали над 30 000 хугеноти.

Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.