От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.
От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.
Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.
Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?
Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.
– Досьо, къде си ходил?
– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.
– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.
– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.
– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.
– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо. – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.
– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.
– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.
Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?
Сара Милавей и нейният мъж, които живеят в Тенеси, решили да направят основен ремонт в дома си и започнали от мазето.
