Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.

Минаващите по улица на оживен индийски град виждаха 15 месечно момиченце, чийто крак бе привързан с връв към бетонен блок, като животно. Детето прекарваше тук цял ден на 40 градусова горещина.

За това момиченце, никой не се грижеше, но всички минаващи от там възприемаха това като даденост.

Загрижени хора минаха от там и решиха да разберат, кой и защо така лошо се отнася към това дете.

Елена и Станислав се срещнаха с родителите на момиченцето.

– Защо държите така детето вързано по цял ден на жегата? – попита възмутено Елена.

– Това правим за нейно добро, – каза майката.

Елена и Станислав се спогледаха изненадано.

– Вижте, – каза бащата умиротворяващо, – двамата с майка ѝ по цял ден работим на строителната площадка. Парите, които получаваме едва стигат за храна, нямаме възможност да наеме човек, който да се грижи за дъщеря ни.

– Защо тогава не я оставите в дома си с други деца? – предложи Станислав.

– Ние постоянно се местим от град на град заедно със строителната бригада. Обикновено нощуваме в палатки. Ние нямаме роднини, които биха се погрижили за детето ни, – обясни бащата на момиченцето, – затова сме принудени да го вземем със нас.

– През деня няма време да погледна детето си, – каза майката, – защото ще загубя работата си. През целия ден виждам дъщеря си само на обедната почивка, която стига само колкото да я нахраня.

Елена се просълзи, тя бе трогната от историята на това бедно индийско семейство.

– Сега прокарваме кабел в близост до оживена магистрала – каза майката – и аз се страхувам детето ни да не попадне под колелата на някой автомобил. За това сме я вързали.

Това семейство не бе единственото, което имаше такъв проблем. Може да ви звучи невероятно, но това става в XXI век.

Евгени беше известен вече писател. Той пристигна в града и смяташе да започне новата си книга.
Но нещо му прилоша, изгуби съзнание, а когато дойде на себе си не знаеше кой е и къде е.

В този нещастен ден Игнат минаваше по улицата, както обикновено и видя бездомен човек. Дрехите му бяха скъсани, а на краката си нямаше обувки.

Времето бе много студено и Игнат се съжали над човека, съвестно му бе да го остави на студа, а скоро щеше да дойде нощта, когато температурите се понижаваха още повече.

Той го подхвана под мишниците и го заведе в дома си.

– Как се казваш? – попита го Игнат.

Мъжът вдигна рамене, което много изненада младежа.

– Как попаднахте на улицата, в това студено време?

Мъжът отново вдигна рамене.

Игнат усети, че тук има нещо друго, което му се изплъзваше, но за това реши да мисли по-късно.
Той даде на мъжа дрехи и му предложи храна. Бездомникът се нахвърли към нея и започна да поглъща големи залъци хляб, натопени в яденето.

След това Игнат му зададе още няколко въпроса, но отговор не получи.

– Явно този човек е получил инсулт, като дядо Димо на село и за това нищо не помни, – мислеше си Игнат. – Трябва да му помогна, да намери близките си и тогава може би ще си спомни.

Игнат седна пред компютъра си, помести снимка на бездомника в една от социалните мрежи и разказа как го е намерил.

Хората се отзоваха бързо и пишеха на младежа:

„Какво можем да направим за него?“

„Абсолютно нищо ли не помни, поне името си?“

„Дали има близки?“

Въпроси , предположени и догадки непрекъснато се въртяха из чата.

Изведнъж се появи съобщение, което бе по-различно от тези, които до сега бяха писали.

„Много ми прилича на Евгени Храмов. Ако наистина е той, би трябвало да сте чели поне една негова книга. Доста интересно пише.“

Това съобщение раздвижи още повече нещата. Някои предложиха да се обадят на жена му или децата му, ако има такива.

И наистина се обадиха в дома му. Отговори им притеснен женски глас:

– Евгени замина за град К. , да пише поредната си книга , но не се е обаждал, а и в хотела го няма….. От два дена се мъча да се свържа с него…

– А по мобилният му телефон не звъняхте ли?

– Той е против такава техника и няма мобилен, говори само по обикновен телефон, – обясни жената.

Тогава ѝ разказаха за дебатите в Интернет относно един премръзнал човек на улицата. Жената веднага пожела да види снимката.

Когато включи компютъра си и видя бездомника, извика:

– Евгени, мили мой, какво е станало с теб?

След това всичко се разви много бързо. Писателят бе прибран в дома си, а лекар установи, че е преживял инсулт и за това бе загубил паметта си.

Когато Аркадий Исакович Райкин бил в напреднала възраст, веднъж след концерта му представили  Борис Лвович, актьор и режисьор.

Ето какво си спомня Лвович:

– Аз започнах колебливо да изразявам възторга си от него като артист, но Райкин не слушаше, а повтаряше , като едва движеше устните си: „Актьор, ….. режисьор… да“.

– А женен ли е? – изведнъж попитал Райкин.

– Да, женен е.

– А отдавна ли? – продължил с въпросите си Райкин.

– От 15 години.

– Само с една ли?

– Да, Аркадий Исакович, само с една.

– Да, да, – поклатил глава Райкин – и аз с една жена цял живот.

Изведнъж казал сякаш чакал точно това да съобщи на някого:

– Знаете ли какво? Жененият човек не се чувства добре у дома, а мързеливия навсякъде.

В калужкото село Исте в парк се намира интересен музей „МУ МУ“  – МУзея МУсора или музей на боклука.

Сред експонатите на музея има сувенири, арт инсталации, портрети на известни личности, предмети от интериора, скулптори. Всички те са направени от боклук, ненужни вещи.

Авторите на произведенията на „боклучавото“ изкуство творят прекрасното от нищо. Парчета стъкла, пластмаса, стари монети, дискове, различни железа, всичко става за работа.

Човек може да се чуди само на въображението и уменията на хората, които са създали този музей.

В рамките на пет години, група дизайнери, които работили при създаването на различни обекти – хотели, офиси, домове, музеи. В резултат на това натрупали много ненужни предмети, които е жалко да се изхвърлят. Те били събрани в склад с площ 1000 кв.метра.

Тогава се родила идеята за  музейна сбирка от отпадъци. Пространство, където вещите придобиват нов красив и весел живот, и най-важното не се изхвърлят в кошчето.