Елена бе добра готвачка. Тя винаги изненадваше домашните си с вкусна храна.

Днес тя, съпруга ѝ Тотьо и малкият и син ѝ Дени бяха седнали да обядват.

Малкият погледна сложеното в чинията му, намръщи се и каза:

– Няма да ям това, дайте ми шоколад.

Елена не за първи път се сблъскваше с капризите на сина си, затова реши да го насърчи:

– Много е вкусно опитай го. След като го изядеш, ще получиш шоколад.

– Не, – недоволно поклати глава малчугана, – такова ядох в детската градина и не ми хареса. Искам шоколад.

Намеси се и Тотьо:
– Няма значение какво си ял в детската градина, майка ти готви много хубаво.

Дени продължи да упорства:

– Искам шоколад.

– Разбери, – раздразнен каза Тотьо, – сега най-важната ти работа е да се храниш, за да пораснеш и да станеш силен.

Малкият сбърчи нос и обърна гръб на чинията.

Тотьо въздъхна и продължи вече малко по-меко:

– Това е здравословна храна особено за деца. Приеми изяждането на тази храна за работа, а шоколада за награда. Така, както аз отивам на работа и получавам заплата.

– А ако не искам да свърша работата си? – попита закачливо Дени и хитро погледна баща си.

– Да, но ще искаш заплата, а тя не се полага за несвършена работа, – наблегна Тотьо на думите си. – За това по-добре си изяж сипаното в чинията.

Дени взе с неохота вилицата, откъсна малко парче от храната в чинията. Лапна го и се усмихна.

– Вкусно е, – призна малчуганът.

Нямаше нужда повече от увещания. Чинията бързо бе изпразнена.

След като приключиха с обяда, Елена извади голям шоколада от хладилника и го подаде на Дени.

Той го взе, повъртя го в ръцете си, а след това каза на майка си:

– Мамо, подарявам ти този шоколад за вкусната работа.

Японците са работохолици. Уроците започват в 8:30 и продължават до вечерта.

Повечето от децата посещават и допълнителни учебни заведения, където повишават знанията си по различни предмети.

При шестдневна учебна седмица се смята за нормално децата да се занимават допълнително и в неделя. Всеки ученик трябва да знае уроците си, така че да получи 100 точки.

Оценките тук са много важни. Те са необходими при постъпване на добър университет, а това е необходимо, за получаване на по-добра работа по-късно.

В Япония се смята, че просто да посещавате училище и да си пишеш домашните работи не гарантира успешното преминаване на изпитите.

Изпитите започват от средното училище и се провеждат не само в края на всяка учебна година, но и в средата на първия и втория триместър.

Получава се так, че сутрин детето отива на училище, от там на някакъв кръжок, а след това в дзюку (училище по майсторство).  Тук всеки ден след училище са ангажирани ученици от 3 до 18 години. Специално наети учители добавят ново към знанията, така че ученикът да блесне на изпита.

Децата се връщат в домовете си късно вечер и имат време само да си напишат домашните преди да заспят.

Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.

Севда седеше в кухнята и плачеше. Беше напълно отчаяна от поведението за сина си Борис. Класният му ръководител се бе оплакал от него:

– Не работи системно. Има проблеми с общуването. Не знам как ще се яви на приемните изпити. По-добре кандидатстването му да отложите с една година.

Откакто баща му напусна дома им, Борис се бе затворил в себе си и с никого не искаше да разговаря.

Севда изпробва всичко, убеждения, заплашвания, …. но нищо не помогна.

Веднъж му каза:

– Моля те направи го заради мен, постарей се. В момента е важно да поемеш правилния път, независимо от обстоятелствата.

Борис сви рамене. Явно бе убеден, че и тя има вина за поведението на баща му.

От време на време на Севда ѝ се струваше, че е успяла, но само ѝ се струваше.

Една вечер, след като си бяха легнали, Борис дойде в стаята ѝ и я завари, че плаче. Седна до нея, прегърна я и я попита.

– Какво да направя, мамо? Сигурно се чувстваш ужасно.

Севда му каза:

– Бих се чувствала по-добре, ако започнеш да се учиш  по-добре. Класният ти каза, че си занемарил всичко. Присъстваш в час, но не си учиш уроците, не си пишеш домашните и когато те вдигнат да те изпитват мълчиш.

– Мамо, мога да помагам в къщи, но не мога да върна предишния добричък Борис. Татко го прогони.

– Знаеш, че можеш да оправиш нещата ако искаш, – Севда умоляващо погледна сина си.

– Да, знам, но не искам. Може би след известно време …… сега не става …… няма смисъл.

– А твоето бъдеще? – извика Севда. – И то ли няма значение за теб?

Борис вдигна рамене.

– Пет пари не давам за него, поне за сега ……

Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.