В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

В Етиопия в предградие на Адис Абеба е построена фабрика за производство на мухата цеце. Това е част от плана за пълното изтребване на това насекомо от страната.
Още през 30-те години на миналия век съветския генетик А. С. Серебровский предложил необичаен начин за борба с вредните насекоми. Според идеята му, трябвало да се отглеждат масово самци на насекомото, да се стерилизират чрез облъчване с рентгенови лъчи и да се пускат на свобода.
Състезавайки се с нормалните самци, те ще побеждават и когато се чифтосват с женската няма да има потомство. Така този вид постепенно ще изчезне.
С помощта на тази идея била елиминирана в САЩ месната муха, в Япония вредителите на пъпеши, в Чили насекомите нападащи ябълковите градини, а в Холандия вредителите на лука.
Мухата цеце е разпространена в 35 страни на Африка. Тя принася болест, предизвикваща се от едноклетъчни паразитни организми трипанозоми, които при ухапване от насекомото влизат в организма и причиняват сънната болест. От нагана, така е наречено заболяването при животните, измират най- малко една четвърт от африканските говеда. За година от сънна болест се заразяват 50-70 хиляди африканци. Ваксина не съществува, лекарствата са силно токсични и убиват 3-10% от пациентите.
С мухата цеце успешно се преборват инсектициди и феромоновите капани. Но на остров Занзибар приложили метода на Серебровский и през 1994-1997 години острова напълно се освободил от тази муха.
Този пример предизвикал интерес у правителството на Етиопия и то заделило 12 милиона американски долари за строителството на фабрика за мухи. Сега фабриката за една седмица дава по 10 хиляди самци, стерилизирани с гама лъчи, а скоро производството им ще нарасне 70-100 пъти. Допълнително се строят нови корпуси.
Мухите, които развъждат, ги хранят с кръв от крави, която се получава от кланицата и се замразяват за съхранение.
За експеримента е избрана долина с площ 25 хиляди квадратни километра.
Първите резултати са окуражаващи.

Едно дърво много страдало, че било малко, криво и уродливо. Всички останали дървета били много по-високи и красиви. Дървото много искало да бъде като тях и вятарът да разлюлява мощните му клони.
Но дървото растяло на склона на една скала. Неговите корени били пробили в малко парче земя, натрупана в процепа на скалата. В неговите клони духал леден вятър. Слънцето го осветявало само сутрин, а в останалата част от деня се скривало зад скалата, дарявайки светлина на другите дървета, растящи по-надолу.
Дървото не могло да порастне по-голямо и проклинало съдбата си.
Но едно утро, когато го осветили първите лъчи на слънцето, то погледнало на разтилащата се долина долу и разбрало, че животът не е толкова лош.
Пред него се откривала великолепна гледка. Никое от дърветата, растящи по-долу, не могат да видат и една десета от тази чудесна панорама.
Издатината на скалата го защитавала от сняг и лед. Без кривото си стъбло и чепатите си клони дървото не би могло да живее на такова място. То имало своя неповторим вид и заемало своето място. То било уникално.

Някои от тези сгради са били построени като конвенционални жилищни домове. Известна част от тях са предмет на изкуството. Обединява ги това, че всички изглеждат като фантастични къщи на героите от приказките.
Сградата, която се нарича „най-високата чайна къща“ се намира в Япония, в префектурата на града Тино. Тя е създадена от архитекта Теронубу Фухимори. Конструкцията се състои от елементи, които напомнят на традиционната японска чайна, но оригиналът е с дълги високи пилони, на които тя се закрепва. Малко повече от 2.6 квдратни метра е площта на дом, стените са изградени от бамбук и украсени с циментова замазка. Сградата разполага с три прозореца, които предлагат красива гледка към долината в близост до родния град на архитекта. Всичко това прави тази сграда да изглежда като приказна къща, където Лудия Шапкар и Алис са се срещнали на чаено парти.
В Португалия, в град Фари се намира следващата приказна къща. Тя е разположена между два огромни камъни и напомня скала, разтваряща се и превръщаща се в невероятен дом.
Друга малка къща, която разполага с вълшебен вид изглежда, като че ли загубена сред огромния пейзаж на един от исландските острови. Има информация, че тя, заедно с парцела е подарена на певицата Бьорк и допринася за насърчаването популяризацията на културата на Исландия.
Създадените съоръжения от художника Патрик Дохърти, амбициозни скулптор, са изработени от клони на дървета и се намират в Съединените щати, в град Уако, Тексас. Те създават впечатление за зимна приказка. Покрити с торф триъгълните къщи продължават традицията на многовековното построяването на къщи в Исландия.
Крал Лудвиг II в Германия в края на деветнадесети век е построен замъка Нойшванщайн. И оттогава, той е любим обект за посещение на милиони туристи от цял ​​свят, а също така е послужил като творчески импулс за създаване в Дисниленд на замъка на Спящата красавица.

Бог няма недостатъци, за да иска от мен да ги запълня. Той е цялостен и изобилва от щастие.  Бог е планински извор, а не поилка.

Планинският извор има в изобилие. Постоянно прелива и снабдява другите.

Поилката трябва да се пълни от помпата с кофа. Така че, ако искате да получите нещо от поилката, трябва да работите здраво, за да я подържате пълна и да ви бъде полезна.

Но ако се надявате на извора, паднете на колене и пийте до насита. Като се освежите и добиете сила, идете при хората в долината и им кажете какво сте открили.

Така е и с Бога идваме при него да пием и да се изпълним сила, за да отидем след това и да го прославим.