На вратата се почука и влезе Силвия Кендерова. Тя бе служителка за връзки с обществеността. Беше много искрена и добра. Силвия бе жена, която умееше по майсторски начин да се забърква в  каши.

В момента бе нерешителна, на ръба на истерията. Косата ѝ бе разрошена и дишаше тежко.

– Онези отвън се блъскат като животни, – изстреля набързо тя. – Къде е полицията, защо не се намеси?

– Една патрулна кола идва насам, – каза Албена, – след 10-15 минути ще стигнат до тук.

– Трябва всичките да ги арестуват. Разбеснели са се и не знаят какво правят.

Албена разбра, че Силвия не може да се справи с кризата. И какво можеше да се очаква от нея, щом работата ѝ се състоеше да разпределя малко средства за благотворителни цели.

Силвия бе пускала безобидни реплики относно работата на института за изследване на нови лекарства. Често се бе застъпвала за Албена и Станимир, които ръководеха лабораторията към института, но до сега не ѝ се бе налагало да застане срещу глутница озверели хора, надушили неприятности.

– Силвия, разберете се с Албена какво точно ще правите, – каза Станимир, – тя има опит с медиите.

Силвия въздъхна облекчено, все пак тя нямаше сама да разрешава възникналите проблеми в тази бъркотия.

– Какво смяташ, че трябва да направим сега, Албена, – попита с готовност Силвия.

– При работа с медиите е необходимо да се направят няколко неща. Първо, трябва да вземем решение какво да бъде съобщението относно случилото се. Второ, то трябва да е вярно, за да не се завръщаме да го поправяме, защото инак ще загубим доверието им. И трето, повтаряме отново и отново това, което сме казали отначало.

Станимир бе скептично настроен към предложението, но тъй като нямаше по-добро само попита:

– Не е ли по-добре да се извиним?

– Това ще се изтълкува, – каза бързо Албена, – все едно не сме били внимателни, а това не е вярно. Никой не е съвършен, но сигурността ни бе перфектна.

– Това ли да им кажем? – попита Силвия.

– Не, звучи сякаш се отбраняваме – и Албена се замисли. – Например, можем да кажем, че тук вършим работа жизнено важна, за човечеството. Извършваме научно изследователска работа, която спасява живота на хората. В тази работа има рискове, но нашата охрана е до толкова сигурна, колкото може да я направи човек. Най-важното е да се подчертае, че много хора ще измрат, ако ние спрем да работим.

– Чудесно казано, – потърка длани Станимир.

– Появяват се нови вируси всяка година и отнемат живота на хиляди, – продължи Албена. – Това, което произвеждаме в лабораториите, може да ги спаси.

– Супер! Точно и ясно казано, – зарадва се Силвия.

– А как ще предадем това послание, – попита Станимир.

– След два часа трябва да свикаме конференция, – предложи Албена. – Новинарските отдели ще търсят информация за случая, така че ще се зарадват да разберат от нас какво точно е станало. А тези хора от вън скоро ще се разпръснат.

– Дано да си права, – неуверено каза Станимир. – Силвия, моля те уреди нещата.

Нещастни случаи се случваха във всяка лаборатория, но когато е замесен смъртоносен вирус, хората стават неспокойни. Те искат сигурност, че тази поредна „чума“ няма да ги застигне.

Стефан и Антония стояха на прозореца. С тревога гледаха нарастващата тълпа, която ставаше все  по-шумна и агресивна.

– Съжалявам за това, –  каза печално Антония.

– Ти не си виновна за станалото. Никой не би могъл да го предвиди, – опита се да я успокои Стефан.

– Знам, че не трябва да се самосъжалявам, но и Филип …..

– Май не се разбираш много с бившия си приятел? – подхвърли съвсем сериозно Стефан.

До сега Антония не бе разговаряла със Стефан за Филип, но тъй като той бе объркал нещата, тя започна да обяснява:

– Не мога да разбера защо Филип толкова много ме мрази. Не съм го отблъснала, просто той ме изостави и то в момент, когато имах най-много нужда от подкрепа.

– Напълно го разбирам, – каза Стефан. – Ти си му като упрек в очите. Всеки път, когато те види, той си спомня колко подло и страхливо е постъпил спрямо теб.

Антония не бе мислила за Филип до сега по този начин, но в това, което казваше Стефан имаше смисъл.

– Това може би обяснява нещата, – каза Антония.

Стефан привдигна рамене.

– Никога не прощаваме на онези, които сме онеправдали, – завърши философски той.

Антония се усмихна на парадокса.  Стефан сложи ръка на рамото ѝ. Това беше жест на съпричастност и закрила.

– Предполагам, че Филип е постъпил така,не за да ти направи напук. Все пак информацията, която е предоставил на журналиста е с цел да иска нещо в замяна. Може би по-късно ще го използва, за да си вдигне рейтинга в службата

– Много е великодушно да гледаш на нещата от този ъгъл, – въздъхна Антония.

Независимо от това, което бе направил Филип или казал Стефан, Антония трябваше да поправи нещата, за да не се чувства гузна и виновна. Тя не бе от хората, които остават нещата просто така. Искаше да си върне доверието, което хората имаха в нея.

Изморени ли сте? Вие сте уморени, защото сте работили много. В края на деня, сте като износени части на машина и сте изчерпали цялата си енергия. Това е съвсем естествено Вие сте човешко същество.

Силата ви е ограничен. Божията сила е неограничена. Издръжливостта ви има край, но Божията е безкрайна. Вашата работоспособност е изчерпаем, затова вие сте изразходени докрай! Но Божията сила е неизчерпаема. Бог никога не се уморява.

Един от най-известните християни от 19 век е Хъдсън Тейлър. Той е бил мисионер в Китай, бил е духовен гигант и прекрасен човек. В старостта си, той загубил здравето си и станал много слаб. Тогава написал писмо до приятеля си, в което се казва следното: „Аз съм толкова слаб, че вече не мога да работя, да поучавам,  да чете Библията. Дори не мога да се моля. За това се оставам в ръцете на Бога, като малко дете с доверие. “

Понякога в живота започваш да се чувстваш толкова слаб, че дори не можеш да се молиш, да четеш Библията и да я изучаваш. Не ти стигат силите да работиш или да правиш каквото и да е. Какво правиш в такива моменти? Можеш да почиваш в прегръдката на Господа като малко дете и да Му се довериш.

Слабостта всъщност може да бъде нещо добро в живота ти, ако тя те кара да зависиш от Бога.

Това е парадокс, колкото повече си слаб и немощен, толкова повече ще зависиш от Бога. А колкото повече зависиш от Бога, толкова по-силен ставаш.

Можем ли да не се страхуваме в този опасен и непредсказуем свят? Да, определено можем!Защото Бог е убежище и защита за нас.

Но това обещание засяга само тези, които живеят с Господа и изпълняват Словото Му. Тези, които пребъдват в Бога не се страхуват от това, което може да им направи дявола.

Бих искала да уточня, че Божието обещание не гарантира, че дяволът ще ни остави намира. Но Бог ще ни даде изходен път, когато дяволът ни покаже уродливото си лице.

Ако вие се страхувате от опасностите край вас, прекарайте повече време с Божието Слово и в молитва до тогава, докато вашето доверие в Бога, победи страха ви.

Приближавайте се към Бога и след това няма да има значение, колко опасен ще стане този свят. Господ непременно ще се погрижи за вас.

Някои от нас са изумени, защо Святият Дух не ги изпълва? Ние получаваме много, но малко даваме.

Подели с другите благословенията си, които си получил.  И ти скоро ще  забележиш присъствието на Святия Дух до теб. Той ще ти даде нужните дарби за служението и ще ти даде много повече, ако оправдаеш доверието Му, като предадеш дадените блага на другите, с Които той те е обогатил.

Има чудни примери в природата, който прекрасно  могат да интерпретират случая. Например, няма да има музика с нежни звуци от аелолийска арфа, а тази арфа не е нищо друго, освен музикални струни разположени по хармоничен начин, докосвани от невидимите пръсти на волния вятър.

И когато небесното вдъхновение се носи над струните, разнася се по въздуха и изпълнява цялото пространство с песни на ангелски хор, а на нас ни се струва, че ангелите са ни заобиколили и докосват тези струни.

Така и ние трябва да държим сърцето си отворено за докосването на Святия Дух, така че той да свири на него по Свое желание, особено по време когато Му служим.
Когато апостолите получиха кръщение в Святия Дух, те не останаха  в горницата, а тръгнаха да проповядват навсякъде Евангелието.