Не е важно на колко години си. Нито дали ще бъдат косите ти побелели или боядисани. Децата, младежите или хората могат да ви викат „како“, „батко“, „лельо“, „чичо“, „бабо“, „дядо“, но това съвсем не зависи от вашите усилия.

Обратно на това, духовното израстване изисква нашите собствени усилия за това.

Когато се родим и станем част от Божието семейство, започваме да растем.

Изпитваме глад за Божието Слово, размишляваме над неговите думи, прилагаме ги в своя живот.

Млякото, а след това твърдата храна, които откриваме в Словото, ни помагат да пораснем и да станем зрели християни.

С всяка нова стъпка от този растеж, ние все повече се уподобяваме на Христос.

Мартин влезе в един ресторант с майка си. От един час той си мечтаеше за един хубав обяд.  Скоро към тях се присъедини и баща му.

Седнаха на една маса и сервитьорката донесе менюта. След няколко минути майката на Мартин го хвана за ръката и тримата тръгнаха да излизат от ресторанта.

– Мамо, защо си тръгнахме без да обядваме? – попита Мартин.

Майка му само мълчаливо му посочи една табела. Мартин все още не ходеше на училище и не знаеше да чете, за това попита плахо:

– А там какво пише?

– „Заведението не сервира на чернокожи“, – прочете набързо майката.

– Това не е правилно, – каза бащата. – Никога не бих се хранил в ресторант, в който се сервира само на определени хора.

Когато прочетоха горната история Младен и Радко се натъжиха.

– Ако днес расизма спрямо чернокожи е незаконна в нашата страна, това не означава, че той не съществува под други форми на дискриминация, – каза още по-печално Младен.

– Какво искаш да кажеш? – погледна го изненадан Радко.

Младен погледна приятеля си в очите и обясни:

– Всеки път, когато показваме различно отношение към определени хора, било заради облеклото им, техните доходи, националността или по друга някаква причина, ние проявяваме дискриминация към тях. Това е грях.

– Вярно е, че като християни, ние трябва да се ръководим от закона за любовта към ближните, – съгласи се Радко.

– За съжаление не спираме да разделяме хората по различни критерии, – добави с болка Младен.

– Чувах баща ми да казва, че това не е правилно. – каза Радко. – Нали всички сме равни пред Бога?

– Дори различните от нас хора са Божии деца.

– Нека Бог да ни помогне да гледаме и се отнасяме към хората така както Той го прави.

Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.

На сто хиляди деца, които учат музика, само едно става истински музикант. Навярно на милион деца само едно е музикално, колкото Моцарт, Бетовен, … Това означава ли, че останалите деца не трябва да учат музика?

Не, музикалното възпитание не е само за музиканти. Това възпитание привежда човек в хармония.

Музиката е храна за човешкия мозък. Всички форми на музика учат не само да се възприема музиката, но и думите, поезия, изобразително изкуство. Тя събуждат творческия талант.

Музика е езикът на науката, културата, логика, риторика. Тя предоставя невероятни емоционални преживявания. Създава друг начин на мислене.

Изучаването на музиката и свиренето на даден музикален инструмент оказва огромно влияние на всички вътрешни усещания, възприемането на хармонията, долавянето на баланса и установяване на съвършенството.

Ние раждаме гениални деца, А после правим всичко възможно, за да ги „излекуваме“ от този вреден „недостатък“.

Как да запазим у детето си свежестта на възприятията, способността да чувства и ясно да реагира на света?

Какво не трябва да правим, така че да не превръщаме яркото, мислещо и чувствително дете в изперкал, скучен, нежелаещ да твори възрастен?

Умеем ли да общуваме с децата си? Контролираме ги прекалено много или им създаваме самотен, еднообразен и монотонен живот?

Как да не загубим детската парадоксалност и гениалност?

Каква роля играе чувството за хумор? Това е силно качество, което донася радост в живота, духовно и физическо здраве на човека.

Колко много въпроси, а децата ни растат. Дали ще успеем да запазим гения в тях или ще ги“нормализираме“ според общия критерий?

Това решава всеки родител, но не е без значение, защото от това зависи бъдещото поколение, а след него и следващите.