Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

Денят беше тежък и доста изморителен за Петър Василев. Той уж за малко полегна на дивана, но сънят скоро го обори и изтощеният мъж заспа.

Децата играеха на килима. Строяха кули и крепости от кубчета. Сънчо и тях споходи. Клепачите им натегнаха и майка им Елена ги поведе към леглата. Нямаше нужда много да ги увещава, защото щом се намериха под завивките, веднага потънаха в царството на сънищата.

Елена отиде в хола и зави внимателно съпруга си.

– Колко е уморен, – съчувствено погледна тя Петър. – Всички заспаха, ще ида да помогна на баба Мара от първия етаж. Горката жена едва се движи и е съвсем сама, няма кой да ѝ помогне.

Елена не искаше да светва лампите, за да не притесни заспалия си мъж. Затова грабна телефона си от масата и излезе. Едва по-късно разбра, че по грешка бе взела мобилния на Петър.

На връщане, когато изкачваше последните стъпала към апартамента си,  Елена чу уплашеният глас на мъжа си, който викаше по нейния телефон:

– Ели, къде си?

Тя бързо изтича и се усмихна срещу съпруга си.

– Ох, – вече поуспокоен, Петър дълбоко въздъхна, – събудих се и теб те нямаше никъде. Уплаших се, че е станало грабването …. Направо изпаднах в шок.

– Не видя ли децата? – попита Елена.

– Да, – тъжно се засмя Петър, – но чак сега осъзнавам, че щом те са тук, всичко все още предстои.

Какво ли човек няма да чуе за съботата. Едни казват, че трябва да се спазва. През този ден нищо не трябва да се прави.

Последователите на Христос смятат, че това не е за тях. Освен това първите християни са се събирали в неделя, поради възкресението на Исус в този ден.

Децата имат друг подход към нещата. Те не се съобразяват със споровете на възрастните, за това изнамират неочаквани и нестандартни отговори на затрудняващите ги въпроси.

Ето ви един чудесен пример случил се в неделното училище на една малка църква.

Децата стояха тихо. Със зяпнали уста те следяха разказа на учителката си. Тя им разказваше една от историите в Библията:

– В синагогата влезе един човек с изсъхнала ръка. Фарисеите искаха да обвинят Исус, за това го попитаха: „Позволено ли е на човек да изцелява в събота?“ А Той им отговори: „Кой човек от вас, ако има една овца и тя в съботен ден падне в яма, не ще я улови и извади? А колко е по-скъп човек от овца! Затова позволено ли е да се прави добро в съботен ден?“ Тогава Исус се обърна към човека и каза: „Простри ръката си“. И мъжът я простря, и тя стана здрава като другата.

Децата бяха ококорили очи и всяко от тях се опитваше по свой начин да осмисли чутото.

– Как мислите, защо фарисеите не са се покаяли  по време на проповедта на  Исус? – попита учителката.

Децата взеха да се спотайват. Дончо, какъвто си беше пъргав и припрян, скочи от мястото си с вдигната ръка. И преди учителката да му даде думата, бързо изстреля на един дъх, това, което първо му бе дошло на ум:

– Защото е било събота ….. – Дончо се почеса по тила и самонадеяно поясни, – Нали на този ден нищо не е трябвало да се върши …….

Дядо Стефан повика внука си Кольо и му предложи:

– Хайде да отидем да насадим това ябълково дръвче. Днес го купих от пазара. Ще ми помогнеш ли?

– Разбира се, дядо, – възторжено възкликна момчето.

Двамата отидоха в градината. Старецът изкопа една дълбока дупка. Напълни я със смес от пръст и тор. Кольо постави дръвчето в нея и докато дядо му запълваше дупката, той държеше ябълката изправена. След това го поляха.

Когато свършиха, дядо Стефан започна тихо да се моли:

– Господи, опази нашата ябълка от всякакви напасти и болести. Нека да порасте голяма и да даде много плод за радост на внука ми и неговите деца, които ще се родят в бъдеще.

Кольо изненадан погледна възрастния човек:

– Дядо, защо се молиш на Бог за ябълката? Нима не е достатъчно, че я посадихме поляхме и добре наторихме около нея?

Старецът се засмя и погали внука си по главата.

– Ще пораснеш, Кольо и сам ще разбереш, че дървото и децата не растат без молитва. Твоите родители полагат много грижи и труд, но и се молят за теб. Човек е като птица с две крила. Душата му лети нагоре, когато тези криле с широк размах неуморно я подкрепят.

– Какви са тези крила? – попита Кольо. – Никога не съм ги виждал.

– Това са трудът и молитвата, – отговори старецът.

Захладня, независимо от това, че още нямаше сняг. Децата в училището повече се радваха на това, че излизат вече във ваканция. Сега спокойно можеха да се греят край печките, но можеш ли да ги спреш на едно място?!

Данчо и Малин крачеха увлечени в разговор, нахлупили шапки, загърнали се в топлите си якета.

– Не си ли забелязал, – спря се за момент Данчо, – че човек се впечатлява от външността? Казваме си, че този е слаб, другия дребен, а този, на когото полагаме надеждите си, макар че изглежда едър и силен се проваля.

– При Бога е по-различно, – поклати глава като някой мъдрец Малин. – Господ гледа сърцето на човек.

– Е, ако Той е с мен, няма да загубя нито една битка, – засмя се Данчо.

– Много често, когато се изправяме срещу собствените си гиганти, забравяме това, което трябва да помним, а си спомняме това, което е трябвало да забравим, – подчерта съвсем сериозно Малин.

– Какво имаш предвид? – погледна го неразбиращо Данчо.

– Ние помним нашите поражения, а забравяме победите си, – започна да обяснява Малин. – Ясно и подробно можем да разказваме за загубите си, дори използвайки най-ярките детайли, но за победите си с Бога в миналото съвсем бегло споменаваме.

– Обърнал ли си внимание, колко често хората пожелават: „Върви и нека Бог да бъде с теб“? – плесна с ръце Данчо.

– Те използват „духовни“ клишета, за да скрият празнотата в своя живот, – подчерта дебело Малин. – Такива знаят правилните думи и благочестиво звучащи изказвания, но ….

– Това, което работи за един човек, за друг не става, – припряно го прекъсна Данчо.

– Въпреки това ние поставяме нашите защитни средства на някой друг, особено ако му предстои битка, – кимна предизвикателно Малин.

– Не мога да работя добре, като нося чужда броня, – нервно размаха ръце Данчо.

– За това Бог предоставя уникални методи за единствени по рода си, неповторими личности, – тържествено отбеляза Малин.