Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Малко хора знаят, че Марк Твен пише стихове и разкази за деца. По-скоро той е известен като автор на остроумни отговори на читателите относно тяхното писане за излезли книги.

Писателят е известен с афоризма си, които красноречиво показват отношението му към работата:

„Нека бъдем благодарни на Адам, нашия благодетел. Отне ни „благословията“ за безделието и спечели за нас „проклятието“ на труда „.

Твен влиза в офиса си сутрин, след обилна закуска и там остава до 5 часа вечерта. След вечеря той чете, написаното на цялото семейство.

В неделя, не работи, а със своята съпруга и децата си, чете и прекарва деня някъде на сенчесто място в дома си. Независимо дали работи или не, Твен постоянно пушел.

Много отдавна живял старец. Често при него идвали да играят деца. Най-палав от всички бил Павел.

Веднъж, докато момчето си играело долетели три врабчета. Едно от тях казало:

– Най-великото нещо на този свят е слънцето. Благодарение на него светът е тъй прекрасен. Но хората толкова много са свикнали с него, че го приемат за нещо обичайно.

Когато чу това едно от другите две врабчета възрази:

– Няма по-велико нещо в този свят от водата. Без нея няма живот. Но хората я приемат като нещо, което им се полага.

Най-накрая заговорил и третия врабец:

– Това, което казахте е истина. Слънцето и водата са прекрасни дарове, но най-ценното, за което дори хората не се досещат е въздуха. Без него бихме загинали.

Слушайки разговора на врабчетата, Павел се замислил. Той никога до сега не бе благодарил за слънцето, водата и въздуха.

Павел отиде при стареца и му разказа, какво бе чул.

– Ние хората сме толкова невежи, – каза в заключение Павел, – а тези птички се оказаха по-мъдри от нас.

Старецът добродушно се усмихна и каза:

– Поздравявам те за това, което си открил. Хората наистина изпускат важни неща в живота си. Всичките им грешки могат да се простят, ако се научат да се обичат. Човек има доста пороци, но той не може да се избави от тях чрез волята си, колкото и силна да е тя. За да се избавим от тях, Бог ни е дал любовта. Само чрез нея хората могат да останат върха на Божието творение. Само чрез любовта има усъвършенстване и развитие. Бог ни изявява Себе си, като ни изпраща любовта Си. Благодарение на любовта хората прощават един на друг, помагат си и се възприемат, така те създават добри взаимоотношения помежду си.

Адриан Сомелинг е талантлив 49 годишен фотограф, цифров художник, графичен дизайнер и уеб разработчик, живеещ в Хага, Холандия.

Адриан работи с Photoshop и създава сюрреалистична ситуация, а синът му често е главният герой в сцените.

Той рисува от 4-ри години, а сега има студио за графичен дизайн вече 20 години.

Адриан казва, че децата са най-големият източник на вдъхновение за него. вдъхновение

Хората повечето, от които бяха деца се разотиваха след речта и програмата, която се бе провела на площада.

– Всяка епоха ражда своите будители, – размахваше ръце възрастен побелял мъж, облечен в тъмносив костюм, бяла риза и бомбе на главата. – Те не са избрани случайно. Изникват, когато има нужда от тях.

– За необходимостта съм съгласен, – клатеше глава в съгласие бай Марин. – Когато народа ни бе обезверен и останал без надежда, се появи Паисий, който убеди хората, че има с какво да се гордеят.

– Ами Левски, – каза възрастният мъж, това бе Цачо Влахов, отдавна излезнал в пенсия, бивш началник на пощата. – Посветил се на Отечеството си, завърши на бесилото, с една цел, „чиста и свята република“. Много са българските просветители,  книжовници, революционери, отдали живота си  за  българската  свобода и духовност, но има ли ги днес? Къде са днешните будители?

– Традиционно сме свикнали, – засмя се бай Марин, – да се появят хора, които очакваме да ни изведат от финансовата и духовна криза, в която потъваме. Може би са ни нужни човеци, които да ни измъкнат от материалното заслепение и да ни накарат да осъзнаем, че трябва да бъдем умни и духовно богати, а не притежатели на вещи.

– Днешните будители трябва да бъдат надежда за съхраняването на българския народ, – добави Цачо. – Някой трябва да ни разтърси от апатията, да ни отърве от мислите, че от нас нищо не зависи. Необходимо е да спрем да се борим само за собственото си оцеляване и да започнем да отстояваме националното си самочувствие и отговорност.

– Днешните будители трябва да поддържат пламъка на просветата, културата и духовността, – каза бай Марин.

– Мислиш ли, че такива наистина са ни необходими днес? – попита Цачо.

– И още как?! – възкликна бай Марин, – Времето няма да спре, а българският дух трябва да живее.