Дейвид Уинстън бе добър в професията си. Той работеше предимно в Африка, където организира няколко болници. В тях лекуваше всички болести и травми, за които можете да се сетите.

Много от неговите пациенти бяха излекувани и се спасиха от смъртта, благодарение на компетентните му грижи, …… но Дейвид задоволяваше само физическите нужди на хората.

И ако това бе цялата му дейност, то усилията му щяха да бъдат безполезни.

Уинстън бе мъдър човек.

Един ден си каза:

– На човека му е дадено веднъж да умре, а след това настава съд. За тези хора, които лекувам трябва да се предприеме и нещо друго.

Той доста мисли по въпроса, как точно трябва да постъпи. Помоли се на Бог за мъдрост и един ден в Дейвид разпореди:

– Всички мои пациенти трябва да посещават параклиса в болницата. Там ще слушат библейски урок и ще се запознават с Евангелието на Исус. За тези, които не могат да стават от леглата си, да се изпраща човек, който да споделя Благата вест с тях.

Така стотици и хиляди мъже и жени приемаха Исус за свой Господ и Спасител. В болницата научаваха за любовта и милостта Божия.

Можем да спомогнем за изцелението на тялото, но ако не се погрижим за духовните нужди на човека, начинанията ни ще бъдат напразни.

Една прекрасна вечер младежите и девойките се събраха в читалището. Те щяха да беседват и разискват доста интересни въпроси като:

Кой е глава на семейството?

Чии дейности са по-важни в семейството на мъжете или на жените?

Как трябва да се устрои бъдещото семейство? …..

Разбира се младежите и девойките разказаха много случаи, на които бяха станали свидетели, потвърждавайки всеки своята гледна точка. Спорът се разгорещяваше и никой не можеше да наложи едно все приемащо се разбиране на нещата.

На Росен му писна от безполезните разисквания, за това предложи:

– Хайде да направим следният експеримент.

Всички затаиха дъх и се заслушаха в него, очаквайки някаква развръзка на случая.

– Нека най-умният от младежите се ожени за най-глупавата девойка, а младежът с най-ограничените умствени възможности да вземе най-мъдрата и разсъдлива девойка.

Някои от младежите не бяха съгласни с предложението, но гласуваха и мнозинството като на шега го прие.

Минаха години и всички наблюдаваха как се развиват двете двойки.

И какво се получи? Какъв беше резултатът?

Отново се събраха в читалището, но те не бяха вече онези буйни глави, а мъже и жени на средна възраст.

Росен се нае да коментира последствията от експеримента:

– Бано бе най- глупавия и несретен човек между нас, Той се ожени за София, скромна, но умна девойка. Трябва да се отбележи, че Бано помъдря и около София се облагороди. Спря да говори и прави глупави неща.

– Интересно как се е получило така? – попита настойчиво Нико.

– Много е просто, ще ти извади очите, Нико, – реагира моментално Младена, след което поясни. – Той често питаше жена си за съвет и внимателно слушаше забележки ѝ. Така оценявайки мъдростта у хората, Бано стана един от най-уважаваните люде в нашето селище. Започнаха да го търсят за съвет и напътствие.

– А какво стана със Гана и Виктор? – обадиха се няколко глася.

– Този случай изобщо не ми се коментира, – поклати тъжно глава Росен.

– Като си почнал, карай до край, – потупа го по рамото Камен.

– Щом казваш, – дълбоко въздъхна Росен. – Виктор вместо да помогне на жена си да се измъкне от калта на невежеството, сам се натопи в нея. А и Гана нацяло деградира. Виктор се бори неуморно с глупостта ѝ, докато накрая постепенно и той оглупя.

Все пак това е приказка.

Всъщност мъжът и жената трябва да се допълват взаимно във всички области от живота си.

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.

Михаил бе подтиснат и притеснен. Той бе студент втора година в Техническия Университет в столицата. Трябваше да предаде проекта си още преди две седмици, но не успя.

Имаше финансови и физически проблеми. Това го доведе до срив и стигна дори до болницата. След предстоя си там, се зае отново с проекта, но нищо не вървеше.

Той стана нервен и напрегнат. Това му състояние отново го повали на легло. Когато се възстанови беше изминала вече седмица и половина от датата, на която трябваше да представи проекта си.

Този път Михаил си каза:

– Трябва да го направя! Каквото и да става, трябва да успея!

Повече от 36 часа не спа. Черта, мисли, три и на три пъти започваше всичко отначало.

Когато завърши работата си, се чувстваше изхабен и разнебитен.

– Важното е, че приключих, – въздъхна Михаил. – Сега трябва да отида при професора.

Сърцето му се сви на топка. Не знаеше какво да му каже. Притесняваше се от това, как възрастния човек щеше да го приеме.

Въпреки всичките си страхове, уви внимателно проекта си. Пъхна го в чантата си и с натежали, сякаш от олово крака, тръгна към Университета.

Разбра, че професорът е тук и се насочи към кабинета му. Когато стигна до врата му, се спря. Беше готов да се обърне и да си тръгне, но се престраши и почука.

От вътре се чу ясно и силно:

– Да, влезте.
Михаил плахо пристъпи и затвори вратата зад себе си. Погледна объркано професора. Извади проекта си. Нерешително го подаде напред и едва доловимо промърмори:

– Съжалявам, ….. но не се чувствах добре …..

Професорът погледна младежа, усмихна се и строго каза:

– Млади човече, имайте предвид, че до момента по-голямата част от работата в света се извършва от хора, които не се чувстват много добре.

И това бе истина. В много случаи дали, защото липсва мотивация или енергия, много неща не виждаха своя край.

Не чакайте, докато се почувствате по-добре. Не използвайте недоброто си състояние за оправдание, а се заемете веднага с работата си.

Всеки от нас се изгражда с такива дейности, които в момента могат да изглежда трудно осъществими, но това е цената, която трябва да платим, за да достигнем до определена цел.

Камен и неговият екип се готвеха да извършат благотворителна дейност в район, където хората бяха враждебно настроени към вярващите в Господа. Той се притесняваше много и един ден преди започване на мероприятието, сподели с приятеля си Драган:

– Страхувам се от предстоящото ни начинание. Вълнувам се много. Постоянно се питам: Как ще премине всичко? Знам, че хората тук не искат да чуят за Исус и какво Той е направил за тях. Как ли ще възприемат това, че искаме да им помогнем, просто защото ги обичаме?

Драган сложи ръка върху рамото на Камен и го окуражи:

– Това е Божие дело и Господ няма да ни остави сами. Какво казва Словото? „Ще се облегнеш ли на Него, защото силата му е голяма? Ще повериш ли на Него работата си?“ Спомняш ли си какво каза на Йоан, когато той падна като мъртъв пред нозете Му?

– Да, – усмихна се колебливо Камен. – „Не се страхувайте. Аз съм първият и последният“.

– „Възложи на Господа това, което ти е възложил и Той ще те подпре. Никога не ще допусне да се поклати праведният“, продължи наставлението си Драган.

Това докосване бе повратна точка за Камен. То му напомни простата истина, че Бог беше с него.

Господ ни вади от нашата зона на комфорт, за да ни покаже нови неща. Това Той прави с една единствена цел, да ни помогне духовно да растем.

Бог ни дава сила и мъдрост, за да преминем през всяка ситуация. Той няма да ни остави сами в нашите изпитания. Държи всичко под контрол.

Нека да признаем присъствието Му в живота си. А докосването Му да ни помогне пред нещата, които ни плашат.