Слънцето щедро раздаваше светлината и топлината си, макар че бе късна есен, а Любомир се шляеше по двора.

Обикновено той се втурваше да помага на всеки. Паднал човек или наранено животно не би подминал.

Днес лицето му бе тъжно. Какво ли се бе случило?

Видя го баща му и се засмя:

– Защо са ти потънали гемиите?

– Помагах на Стоил за покрива и …., – гласът на Любомир се задави, бе готов да заплаче, но се въздържа.

– Всички се жадни за признание, – констатира бащата. – Помогнал си и си очаквал поне да ти кажат: “ Браво“ или да те похвалят, но то не се е случило.

Любомир погледна баща си. В очите му се четеше болка и потвърждение на думите му.

– Повечето от нещата се правят почти без свидетели, – продължи бащата, – така че няма кой да те похвали.

– Е, не съм чакал благодарност или каквото и да е, – замънка Любомир.

– И така трябва да е. Кой вижда часовете прекарани с пациент, страдащ от церебрална парализа? Кой те вижда, когато ринеш снега от пътеката на възрастна жена, която живее до теб? А когато напазаруваш за някого, прикован на легло или когато помагаш на дете, затрудняващо се в училище? Какво би казал да прекаран час на телефона с приятел, който иска да се самоубие?

Любомир завъртя глава в знак на съгласие.

– Но Бог вижда, – добави бащата. – И когато помагаш, Той се радва. Спомни си какво казва: „Зная твоите дела и любовта, и вярата, и служението, и твоето търпение, и че последните ти дела са повече от първите“.

– Така е, – съгласи се, вече поуспокоен Любомир.

– Не се притеснявай, ако помощта ти към другите не е оценена. Има Един, Който е силно развълнуван от това, което правиш. Бог ни дава сила най-вече, за да провъзгласяваме добрите новини на Евангелието и да затвърдим посланието с живот, който прави думите ни достоверни.

Имаше си дядо Петър пъстър и гръмогласен петел. Това не бе птица, а цяло чудо.

Петелът гордо се разхождаше из двора и наглеждаше любимите си кокошки и пилета. От време на време проточваше врат и извисяваше глас:

– Кукуригу, кукуригу…..

Едно от любимите му занимания бе да рови в купчината тор до обора, където намираше нещо вкусно за себе си.

Изведнъж заваля. Вече втори ден дъждът непреставаше.

Петелът помръкна, загуби гласа си. Увеси гребен и тихо едва чуто шептеше:

– Противен дъжд. Мразя те.

По това време дядо Петър изпращаше внуците си, които му бяха дошли на гости.

Той им предаде вързопа, който бе приготвила баба Мара. Само тя знаеше какво има вътре, но със сигурност щеше да се хареса на внуците, когато го отвореха у дома си.

– Щях да заколя петела, – каза дядо Петър, – но много валеше и никак не ми се излизаше от къщи. Ще му отрежа главата следващия път при по-хубаво време.

– Май дъждът спаси петела, – обади се една от квачките.
– Хубавото е, че не го заклаха днес, – додаде патката. – Щяхме да загубим сладкогласния си певец.

Дъждът продължаваше да вали.

Петелът си легна в курника с кокошките. Натъжен бе.

– Е, ако не беше този дъжд, – каза си той, – денят щеше да бъде къде- къде по-хубав.

Николов събра учениците си под сянката на стария дъб в двора и им прочете текст, който ги докосна и силно развълнува.

– Кой е написал това? – попита Васил.

– Има ли значение? – вдигна веждите си нагоре учителя.

– Но това са толкова вдъхновяващи слова, – възкликна Иван.

– Обикновено отдаваме слава не на Този, Който истински заслужава. Забелязваме оръдието, но не и този, Който го използва.

– Нищо не разбирам, – призна си Запрян. – Какво искаш да ни кажеш, учителю?

– Ако ви бях казал, че това е написано от някой известен мъдър мъж, щяхте всеки ден да носите цветя пред образа му и да му се покланяте. Ако бях назовал името на патриарха, щяхте да изпитвате голямо благоговение пред думите му.

– Но какво лошо има в това? – попита Тома.

Учителят продължи без да отговори:

– Ако бях ви казал, че това е написано от готвача, щяхте да се засмеете. Дори нямаше да го приемете сериозно.

Учениците се смълчаха. Те все още не разбираха, какво искаше да им каже учителят.

– Всяко слово, което докосва човешките души и ги насочва в правилната посока, е било вдъхновено от Твореца, а ние отдаваме слава на човека.

Учениците се размърдаха, но запазиха мълчание.

– Днес празнуваме делото на братята Кирил и Методий, но не осъзнаваме защо, по каква причина са го извършили?

Учителят се изправи и продължи:

– Те трябва да служат за пример, че са се подчинили на Божията воля, да донесат светлината и истината на родния език на народ, който не е знаел еврейски, латински и гръцки…….

Светлината проникваше през разлюлените от вятъра клони, а учениците осъзнаваха истина, която щеше да въздейства в живота им по-нататък.

Луната бе извървяла своя път. Звездите бледнееха. Обади се петел и светлината разкъса мрака.

Мирон седеше на пъна в двора навел глава. Той не бе мигнал цяла нощ. Тежки мисли притискаха душата му.

Вратата изскърца и дядо Павел излезе навън. Видя внука си и го попита:

– Още ли се измъчваш? Остави тази работа. Заеми се с друго.

– Има ли поколение, което не преживява безизходица? – тежко въздъхна Мирон.

– Всеки носи своя кръст. Ние на какво сме осъдени? – попита старецът вглеждайки се в тъмния силует на бараката за дърва. – На раздяла.

– За желязната завеса ли говориш? – Мирон вдигна глава и се вгледа внимателно в дядо си.

– Става въпрос за всички завеси, които са били спуснати и продължават да се спускат.

Мирон потръпна, но не от хладината на утрото.

– Знаеш ли, – продължи дядо Павел, – по едно време бях усърдно започнал да чета Библията. Ти преглеждал ли си я?

– Нали баба ставаше и лягаше с нея, – засмя се Мирон. – Виждал съм я и знам, че има два завета и нищо повече. Исках по едно време да почета от нея, но тя беше изчезнала. Баба умря и не можах да намеря старата ѝ Библия.

– О, с нова ще те снабдя, – тупна с длан по ствола на ябълката дядо Павел, – само трябва да поговоря с поп Стойко. Разбира се, ако имаш още желания да я прегледаш. Хубаво е човек да си я чете.

– О, с удоволствие бих се поровил из нея, – възкликна ентусиазирано Мирон.

– В Стария завет има една книга, – вдигна вежди нагоре старецът. – Тя се казва Еклесиаст. Та в нея пише, че човек не си знае времето. Както рибите попадат в мрежата, а птиците в примката, така и човек се улава в усилено време.

– Епохата понякога поставя хората в неблагоприятно условия, – въздъхна отново Мирон. – На какво ли ще бъдат подложени хората след нас?

Сутринта бе паднала дебела слана. Скоро поникналата трева беше побеляла, сякаш някой я бе насапунисал да я бръсне.

Горан излезе на двора, протегна се и тъжно заоглежда попарения цвят на дърветата.

– Какво ги гледаш, – обади се комшията му Симо, – сланата на никого не прощава.

– Приличат на нашите нарушени взаимоотношения с другите, – тежко въздъхна Горан.

– Колко пъти решавам, че натиска на графиците ми и егоистичните ми навици няма да провалят отношенията ни с хората, – рече Симо.

– Това не е толкова лесно, – поклати загрижено глава Горан. – Понякога е нужно да си премълчим и да търпим.

– Да, така е. – съгласи се Симо. – Благоразумието на човека го прави дълготърпелив и той гледа да претърпи грешките на другите.

– Ето, договорът в бизнеса изисква строго спазване на нашата част, – отбеляза Горан, – но безусловното посвещение ни заставя да търпим отсрещният дори, когато не спазва това, което е обещал.

– Е, каквото си посял, това жънеш, – засмя се Симо. – Ако не ти харесват взаимоотношенията с някого, обърни внимание на това, какви семена си посял.

– Забелязвал ли си, че понякога сме склонни да съдим останалите според постъпките им, а себе си – според намеренията си? – попита Горан.

– Едно трябва да разберем, – Симо вдигна показалеца си нагоре, – Когато сме на различно мнение с отсрещния, необходимо е да сме наясно, дали намеренията му са чисти. Ако това е така, това би осуетило разногласията ни още от самото начало.

– Няма значение колко студени изглеждат взаимоотношенията ни за момента, – отсъди тежко Горан, – просто трябва да осъзнаем, че това е поредният „зимен“ сезон. Освен това зимата е причината, толкова много да харесваме пролетта.

– Не трябва да се предаваме, – важно отсече Симо. – Нужно е да продължим напред като служим на другите.

– Ако отсрещната страна не откликва подобаващо, – заключи Горан, – още повече трябва да ѝ послужим.

И двамата се упътиха към домовете си, където ги чакаха неотложните дела на деня.