Девизът на Йото бе: „Мисли само за себе си“. И той се гордееше с него.

Ако някой му кажеше:

– Имам нужда.

Йото се усмихваше и категорично заявяваше:

– Това е признак на слабост. Я се стегни.

Чуеше ли друг да споделя:

– Признавам провалих се.

И за него Йото имаше готов отговор:

– Липсва ти характер.

Когато го обвиняваха:

– Много си самонадеян. Така не бива да говориш на хората.

Той отвръщаше:

– Постоянно сме в движение. Кой има време да споделя, а за грижа да не говорим. Ние всички сме имунизирани с бързане и безпокойство.

Баща му го съветваше:

– Лесно е да се подадеш на егоистичния начин на живот и да се изолираш, вместо да помогнеш на другите, но това води до горчиви последствия.

– На мен и така си ми е добре, – смееше се Йото.

Баща му не се предаваше и продължаваше:

– Двама са по-добре от един. Те взаимно ще постигнат повече. Ако единият падне, другият ще го повдигне. Насърчават се. Заедно могат да устоят на атаките.

Йото не бе съгласен. Но утре ако изпадне в беда, дали ще се намери някой да му се притече на помощ?

Даниел караше семейството си до едно непознато място. Внезапно той отбеляза:

– Странно, указанията на GPS изглеждат грешни.

След като колата навлезе в магистралата, указанията бяха:

– Излезте и пътувайте по еднолентов път, успореден на този.

Въпреки, че не виждаше никакви забавяния и пречки по магистралата, Даниел заяви категорично:

– Ще му се доверя. Може да е прав.

След десетина километра движението по магистралата се забави и почти замря.
Там имаше някакво строителство.

А еднолентовият път осигуряваше нормално движение.

Даниел се усмихна и каза:

– Не виждах какво има напред, но GPS можеше.

– Точно, както Бог може, – обади се малката Мариела.

– Така е, – съгласи се Доротея съпругата на Даниел, – знаейки какво предстои, Бог ни показва каква промяна трябва да извършим.

Господ ще ръководи и нашите стъпки, докато пътуваме по пътищата на живота.

Можем да Му се доверим, защото Той вижда много по-напред от нас.

Единственото условие е да се подчиним на неговите указания.

Тони бе глуха. Тази вечер тя реши да отиде до магазина.

Поради забраните, носеше маска. Трудно дишаше през нея, замъгляваха ѝ се очилата. Тези несгоди малко я притесняваха и внасяха допълнителен смут в душата ѝ .

Обикновено тя разчиташе какво ѝ говорят по движението на устните, но сега всички бяха с маски.

За избягване на този проблем, тя имаше специален кохлеарен имплант. Той не възвръщаше нормалния слух, а само го имитираше.

Но със него Тони имаше други затруднение. Рамките на маската ѝ триеха звука и тя чуваше непоносим шум.

За това Тони свали имплантанта и така отиде в магазина.

Влезе и пазарува. Вече отиваше към касата, когато някой я спря.

Тони предположи:

– Говорят ми.

След, което поясни, че не чува.

Младо момиче написа на лист хартия:

„В брой или с карта? Хванах те“.

Затова Тони бе отведена на регистъра. Там една жена сканира хранителните стоки, които си бе избрала. Каза ѝ нещо, а Тони със знаци обясни, че не чува.

– Няма значение, – махна с ръка жената.

Тони я помоли:

– Моля напишете ми, нищо не разбирам.

Жената отново ѝ махна с ръка.

– Давай, няма смисъл да се разправяме повече.

Тони плати и отиде до колата си. Очите ѝ се насълзиха.

Много пъти на Тони ѝ се бе случвало да се разочарова от общуването с другите, но не и по този начин. За нея особено това време бе много трудно.

Нека бъдем търпеливи към хората с увреден слух. Лесно е да се отхвърлят такива, но знаете ли колко болка предизвикваме в тях?

Нечия аларма на кола записка отвратително. Обикновено хората се дразнят от подобни звуци, но всички притежатели на нови автомобили си слагат подобна сигнализация.

Двамата пенсионери Вълко и Камен седяха на пейката пред блока и бяха не по-малко възмутени от неприятните звуци, които издаваше една от паркиралите коли.

– Неправилното ни отношение към хората и нещата край нас, действа с огромна сила в живота ни, – почеса се по голото теме Вълко.

– За това Бог е вложил в нас съвест, – подчерта дебело Камен. – Не си ли забелязал, че започваме да се чувстваме виновни, когато усетим, че думите ни и действията ни са погрешни?

– Ето виж, – посочи с ръка Вълко по посока на още пищящата кола, – днес модерните автомобили са снабдени с алармена система.

– Те са много чувствителни, – отбеляза Камен. – При най-малкото движение или леко докосване се чува оглушителна сирена придружена със светлини и допълнителни звукови сигнали.

– Но тази дразнеща чувствителност в тези системи е специално замислена, – Вълко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Тя е създадена с цел да предпазва автомобила от нежелано проникване и грабеж.

– По същия начин, – Камен потърка ръцете си една в друга, – Бог е вградил в нас алармена система, за да ни предупреди за неприятното навлизане на греха в живота ни.

– Сигнализацията не е виновна, – закима с глава Вълко. – Крив е онзи, който ни подмамва да грешим и ако му се оставим той ще ни смачка и унищожи.

– Така е, – съгласи се Камен. – За това чуем ли алармата по-добре е да се покаем за греховете си.

Някой спря дразнещите звуци и хората се успокоиха.

Когато Таня водеше децата си на училище рано сутрин, по-малкия Кольо сочеше с ръка и съобщаваше:

– Пак онова момиче.

А Надя му пригласяше:

– Колко смешно бяга. Сякаш нещо я спира да прави това.

Това младо момиче всяка сутрин се движеше по същия начин в парка. То имаше огромно слушалки на главата и ярки чорапи, които достигаха коляното.

Девойката редуваше движенията на ръцете и краката си, като винаги докосваше земята с един крак.

– Този спорт е различен от бягането и джогинга, при който се натоварват само коленните стави, – поясняваше за кой ли път Таня.

– Какво е това джогинг? – питаше Кольо.

– Забраванко, – плезеше му се насреща Надя, – това е бягане при, което хората си почиват.

– А това? – продължаваше неуморно Кольо, като сочеше по посока на момичето.

– Това е силово ходене, – обясняваше отново и отново Таня,

Тя всяка сутрин се опитваше да внесе по-голяма яснота на думите си, за да я разберат децата.

– То е умишлено сдържане, ограничаване на естествената склонност на тялото да бяга. Този вид движение дори да не иска да включва толкова енергия, съсредоточеност и сила, колкото и обикновеното бягане, все пак ги изразходва. Но при него всичко е под контрол.

„Това е ключът, власт под контрол – помисли си Таня. – Библейското смирение, както и силовото ходене, често се разглеждат като слабост, но това съвсем не е така. Смирението не отслабва нашите сили и способности, а по-скоро позволява да бъдат укротени, както ръцете и краката ръководени от ума, когато прохождат рано сутрин“.

Когато чуем призива „върви смирено“, нужно е да ограничим желанието си да вървим напред пред Бога.

Понякога се налага да направим нещо и то бързо, защото ежедневната несправедливост в нашия свят е огромна, но ние трябва да бъдем контролирани и насочени от Бог.