Слънцето немилостиво напичаше. Добре, че имаше лек ветрец, който разхлаждаше и полюшваше леко клоните и стръкчетата на избуялата от дъждовете растителност.

Моника бе хванала ръката на майка си и подскачаше ентусиазирано край нея. Днес двете бяха излезли на разходка.

– Мамо, – извика Моника, която се бе навела над няколко красиви и дребнички цветчета, – колко са прекрасни, а нямат никакъв аромат.

– „Събуди се, северни ветре и дойди южни. Повей в градината ми, за да потекат ароматите ѝ“, – прошепна майка ѝ.

– Какво е това? – ококори любопитно очи Моника.

– Това е една малка молитва от Библията, – усмихна се майка ѝ. – А ти разбираш ли какво казва тя?

Моника поклати отрицателно глава.

– Корена ѝ се крие в това, че чудните аромати могат да бъдат скрити в растенията, подобно на даровете на Божията благодат, които не се употребяват и са слаборазвити в сърцето на християнина.

– А в тези цветчета има ли скрит аромат? – Моника посочи с ръка цветята, над които преди малко се бе надвесила.

– Има много растения около, които не се усеща аромат. Ето вятърът духа и над репея и над другите цветя, но само едно от тях издава приятно благоухание.

– Защо? – Моника напрегнато погледна майка си.

– Понякога Бог дава на децата си тежки изпитания, за да могат в тях да се развият дарбите на Неговата благодат. Ето факелът гори по-ярко, когато вятърът раздухва пламъкът му.

– А как е при растенията?

– Знаеш ли, че хвойната издава най-приятна миризма, когато я хвърлят в огън? Така и най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на северния вятър на страданията и несгодите.

Моника се замисли над думите на майка си. Всичко това бе ново за нея.

Малко след това тя погледна майка си и попита:

– А кога ние ще издаваме най-чудесния аромат?

– Съкрушените сърца най-често излъчват най-приятното за Бога благоухание.

В планината живееше старец. Наричаха го дядо Серафим. Той имаше необикновен дар от Бога. Този старец можеше да узнае мислите и сърдечните желания на хората.

Веднъж до килията на един монах, той видя множество демони. Те потропваха с крака, танцуваха и много се радваха.

– Не без цел е това сатанинско веселие, – въздъхна Серафим. – навярно този монах е много мързелив, за това демоните са го обиколили без страх. Това е голяма беда! Ако продължава така, накрая може напълно да попадне под тяхна власт.

Серафим почука на вратата и влезе при монаха. Той нямаше намерение да му казва, че е видял бесове наблизо, нито да го укорява, че е мързелив.

– Брат, – каза Серафим, – имам голямо притеснение, но вярвам, че Бог ще ме избави, ако ти се молиш за мен.

Монаха бе много изненадан и смутен каза на непознатия старец:

– Аз съм недостоен да се моля за теб.

Серафим започна да го моли:

– Няма да си тръгна, докато не ми дадеш дума, че ще се молиш поне по един път вечер за мен.

Монахът не можеше да откаже на такава настойчива молба и обеща на стареца да се моли за него.

Първата вечер монахът застана да се моли за непознатият. И когато свърши си каза:

– О, грешна душо, за стареца се помоли, а защо не се моли и за себе си.

И веднага застанал отново на колене. Така всяка вечер монахът се молеше за стареца и за себе си.

Мина една седмица. Серафим пак дойде при монаха. Отново имаше демони около килията, но те бяха разстроени.

Старецът веднага разбра, че бесовете са ядосани за това, че монахът е почнал да се моли всяка вечер.

– Аха, – каза си Серафим, – нещата вървят на добре, но не трябва да се задоволяваме само с постигнатото.

И старецът отново влезе при монаха.

– Знам, че си изпълнил молбата ми и се молиш всяка вечер за мен. Така е нали?

– Да, вярно е.

– Благодарение на твоите молитви неприятностите ми намаляха, но не са изчезнали съвсем. Ще ми покажеш ли още малко любов, като се молиш още един път за мен?

Монахът обеща.

Така измина още една седмица, през която монахът се молеше по два пъти за стареца, но не забравяше и себе си.

Серафим отново се отправи към монаха. Около килията му видя  демоните, но те бяха унили и мълчаха.

Серафим благодари на Бога и влезе в килията на монаха.

– Благодарение на молитвите ти, моите скърби почти отлетяха, – каза старецът. – Не знам, дали мога да те помоля и за трета молитва? Ако се молиш за мен три пъти, може би моите страдания ще престанат завинаги.

Монаха с радост се съгласи да помогне на непознатия. Така той започна да се моли три пъти за стареца и за себе си.

След една седмица Серафим отново бе пред килията на монаха. Бесовете бяха изчезнали.

Старецът влезе в килията и каза:

– Прости ми, брат. По-рано си мислех, че те домързява да се молиш, но сега виждам, че не е така. Сгрешил съм в предположенията си. Твоите молитви много ми помогнаха. Бих се радвал, ако служиш на Бога още по-усърдно.

– Обещавам, – радостно възкликна монаха. – Ще се моля редовно за болни и нуждаещи се.

Когато Серафим си тръгна, разярените демони изскочиха от храстите, където се бяха скрили. Те бяха ужасно ядосани на стареца, заради спасението на монаха и искаха да го унищожат.

Но Серафим отрази нападението им с молитва и те с викове се пръснаха накъдето им видят очите.

Демоните още няколко пъти отиваха до килията на монаха, но го заварваха в молитва и разбраха, че всяко тяхно действие по-нататък би било безполезно.

Така победени от Божията благодат, бесовете оставиха монаха окончателно на мира.

Изляха се неспирни летни дъждове. Водата немилостиво се изливаше на земята в безпощаден поток.

Лео бе с романтична душа, способен на дълбоки преживявания, истински мечтател. Неговата стихия бе поезията.

В своето въображение той виждаше не потоците дъжд, а нещо съвсем друго. Безбройни прекрасни цветя, които скоро ще пробият влажната земя с неописуема красота и ще напълнят въздуха със своето благоухание.

Лео пише своите песни, влагайки музиката, която чува в бушуващата природа.

–  Като гледам непрестанния дъжд, – каза си Лео, – си представям човек, който се намира под ударите в живота и си казва: „Какво лошо време ме намери. Върху мен се изсипа град от изпитания, които са отвъд силите ми. Заляха ме разочарования. Завинаги бяха смазани и унищожени най-добрите ми планове. Вълни от скръб наводниха живота ми. Сърцето ми трепери от нетърпима болка. Едва ли някой би се усъмнил, че потоците от притеснения и неволи заляха душата ми!“

Той въздъхна дълбоко и продължи разсъжденията си:

– Грешиш, човече, – извика Лео, – друже мой. Не дъжд те вали, а върху теб се изливат благословения. Не се съмнявай в Словото на своя Баща. Това лошо време носи със себе си такова благоухание и неописуема красота, които по-рано са се проявявали в твоя спокоен и не изпитал мъка живот.

– Всеки действително виждаш дъжда, – намеси се влизащият баща на Лео. – Но нима не вижда цветята? Човек е опечален от изпитанията, но Бог вижда нежните цветя на вяра, които се проявяват в живота му под ударите на тези изпитания.

– Но, татко……

– Ние се стараем да избегнем тези изпитания, продължи баща му. – Но Бог вижда нежното съчувствие, които се зараждат в нашата душа, към други страдащи.

– Татко, сърцето ни се свива под тежестта на голямата ни мъка, но Бог вижда, че тази болка ни прави по-задълбочени и по-богати, – смело заяви Лео.

– Сине, не дъжда на изпитанията те застигат. Над теб се изливат нежност, състрадание, търпение и хиляди други дарове на Святия Дух. Те внасят в живота ти такова  духовно обогатяване, което всичките благоденствия и щастия в света, взети заедно, не биха могли да се родят в душата ти.

Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.

Зарко и Боряна се прибираха с кола у дома си. Изведнъж насред пътя видяха жена, която им махаше да спрат.

– Не спирай, – каза уплашено Боряна, – може да е нещо, което е прекалено опасно.

Но Зарко реши да мине близо до жената, за да се увери, че никой не е пострадал.

Когато приближиха с колата и двамата забелязаха, че цялото лице на жената  е нарязано и в синини.

Тогава Зарко спря и реши да види с какво може да помогне на тази жена.
– Семейството ми катастрофира, – каза наранената в лице, – мъжът и синът ми са още в колата.

– Къде е колата? – попита Зарко.

– Тя е паднала в една дълбока канавка, – отговори жената. – Мъжът ми е мъртъв, но малкото ни дете е още живо. Моля помогнете ми.

Зарко реши да се спусне в канавката и да спаси детето, а на жената спряла ги на пътя каза:

– Останете при жена ми, ще видя какво мога да направя.

Когато Зарко се спусна до колата, забеляза двама мъртви на предната седалка, но не им обърна внимание, а бързо грабна детето и се върна при колата си.

– Къде е жената, която беше при теб? – попита Зарко жена си.

– Тя тръгна след теб към катастрофиралата кола.

Тогава Зарко реши да се върне и да види, дали в колата няма още някой останал жив. При новия оглед, откри че мъжът зад волана е мъртъв, жената до него също, но…..

– Та това е жената, която ни спря на пътя и искаше помощ, – потресен извика Зарко.

На жена си обясни:

– Мъжът и жената в колата са мъртви, но е станало някакво чудо. Мъртвата жена е тази, която ни спря на пътя и поиска помощ от нас.

– Това е само Божия намеса, – прехапа устни Боряна.

Двамата прибраха детето и го отгледаха, като свое. Те нямаха деца, а това бе като Божи дар за тях.