Всеки от нас има таланти. Какво да правим с тях?

Каквито и да са талантите ни, всички ние имаме една голяма дарба, и тя е да чувстваме радост.

Радостта е индикатор за хармонията.

Помислете добре, всеки сам за себе си: Какво най-много ме радва?

Може би да бъда навън сред природата, а когато съм у дома да пиша …… Да бъда с децата си, ….. да мисля и разсъждавам.

А защо не да създавам радост около себе си?! Но за да стане това самата аз трябва да съм радост…..

Май трябва да поставя стража, да ме пази от нежеланите мисли, все пак е глупаво да бъдат произволни и разбъркани.

А кого да поставя за стража? Може би госпожа Воля. Тя трябва да стои на входа и изхода, и да контролира нещата. Нужно е да бъде силна, за да изхвърли всички „бандити“ и нежелани натрапници навън.

Всичко старо и ненужно изхвърляме като баласт, за да се издигне балона на мечтите нагоре.

Но ние сме надарени с нещо много по-силно и важно, а именно да обичаме.

Румен беше отчаян. Бе попаднал в положение, от което не знаеше как да се измъкне. Излезе навън и вървеше през нивите без да мисли накъде отива.

Изведнъж пред него застана един старец. Той беше с дълга прошарена коса и малки едва забележими мустаци.

– Изглеждаш ми доста объркан и не на себе си, – каза старецът.

– Ти пък от къде се появи? – грубо каза Румен.

– Това е моята ферма, обичам често да се разхождам тук, – отговори старецът спокойно.  – А ти знаеш ли накъде си тръгнал и къде отиваш?

– Шляя се нагоре надолу, – каза неопределено Румен.

– Аз питам за живота ти? – настоя старецът. – Познавам много хора, които се сблъскват с някакви неприятности и изглеждат като теб, изпълнени с неувереност и страх. Разкажи ми, може и да ти помогна да излезеш от безизходицата, в която си попаднал.

Румен погледна старецът. Лицето на възрастния човек беше спокойно и уверено. И той му разказа всичко.

– В това състояние си, защото си изгубил целта си, – заяви твърдо старецът. – Нямаш насока в живота си, която да те зарежда с ентусиазъм, който осигурява увереност и стимул да преследваме мечтите си. Да живееш без цел е все едно да си перце, което лети, където вятърът го отнесе.  Така си се превърнал в ходещ мъртвец. Когато човек открие целта си, той намира смисъл да се движи и живее. Трябва да намериш правилния път, а мотивацията ще довърши всичко останало.

– А къде да намеря тази цел? – попита Румен.

Старецът не отговори веднага.

Цяла нощ Румен се бе молил:

– Господи, покажи ми цел, която да следвам….. използвай ме за изпълнение на Твоите цели, нека да бъда част от Твоя план.

И ето сега съвсем непознат човек за същото му говори. „Неведоми са пътищата Господни“.

– Мислех си, че съм намерил целта, когато завърших университета, – започна неохотно Румен. – Но сега се съмнявам във всичко: в работата си, в решенията, които съм взел, в миналото и за бъдещето ….. Аз съм един изгубен човек.

Дълбока въздишка, примесена с отчаяние, се отрони от младия мъж.

– Това може да се промени, – каза старецът.

Румен го погледна с надежда.

– Намери място, където най-добре биха прилегнали дарбите и уменията ти. Започни да работиш усилено, без да обръщаш внимание на всяко противодействие и упорство, такива винаги ще имаш. Тогава ще се почувстваш уважен, зачетен и признат.

Румен реши да послуша старецът и да опита.

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

Всеки радикализъм е формира от ограниченото мислене. Фанатизмът е религия без любов. Не случайно в Писанието на тази опасност е отделено много внимание.

В известното послание на апостол Павел до коринтяните се казва:

„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува“.

Радикалните вярващи свеждат религията до голо учение без духовно съдържание. Те превръщат вярата във фанатично изпълнение на набор от правила и ритуали, изгубвайки истинският смисъл на християнството.

Именно това пробужда агресията. В борбата с това трябва да е мобилизират всички ресурси.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.