Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Поредният бурен морски вятър духаше със все сила, докато се провеждаше поредното събрание на въздържателите. Този път то намери място в един много студен салон.

Дъждът блъскаше по прозорците, а вятарът огъваше дърветата и пръскаше мокрите листа по стъклата, но ораторът беше вдъхновен, а публиката ентусиазирана.

– Че алкохолът не е хранителен…., – загърмя гласът на скоро реформиралия се пияница, доскорошен капитан на потънал кораб, – Че води до нездавословно буйстване….Че втвърдява мозъчните тъкани е доказано от всеки научен анализ. Питайте всеки корабен капитан, какво предизвиква бунтовете на кораба и той ще ви каже – алкохола. Попитайте в полицията, кое прави хората престъпници? Отговорът отново е алкохолът. Помиследе за разходите! Колко хляб може да се купи с пари похарчени за тази упойваща течност? А колко домове могат да се построят за тези, които нямат покрив над главата си?

Публиката възторжено аплодираше капитана, който се отегли за да направи място на следващия говорител. На стената беше проектиран екран и слушателите очакваха, освен приказки, да станат свидетеле на някакво шоу.

Следващия оратор се оказа доста ревностен към каузата:

– Практикуването на лично въздържание не е нещо ново. Опасността идва от опита да се живее с пиене.

Той посочи осветеното тяло и каза:

– С помощта на този мощен микроскоп върху екрана ще получите доказателството, че поглъщането на дестилиран спирт е равносилно на пиенето на отрова. Чрез опияняващата течност разтройваш ума си, разбиваш семейството си, дори не прощаваш и на собствено си тяло, защото чрез алкохола го унищожаваш.. Погледнете на екрана. Под микроскопа поставям тази чаша с чиста вода. В нея виждате множество плуващи микроби.

С капкомер той бръкна в гърлото на бутилка с уиски, засмука от течността, а след това капна върху чистата вода в чашата. Водата се изпълни с тъмни кафяви облаци, а микробите се разбягаха към краищата на стъклото, но спасение за тях нямаше. Гърчеха се, свиваха се, замръзваха на едно място и накрая умираха.

Един заклет пияница седнал близо до екрана потръпна и извика:

– Гнусни гадини, никога няма да глътна вода, без да има уиски в нея.

Страното е, че той едва днес се бе съгласил да посети едно такова събрание, но когато видя гърчещите се микроби, у него се затвърди мисълта: „Никакво отказване от алкохола, той ще ме пази от всякаква гад!“

Добре, че смъртта на тези „гадинки“, се възприе от повечето в събранието, като заплаха за собствения им живот. Те повярваха, че ако не оставят алкохола, ги очаква бавна и мъчителна смърт.

В ръката ви е попаднала треска или стружка.
Как да я премахнем от там?
Вземете бутилка с широко гърло. Напълнете я с топла вода почти до ръба.
Притиснете засеганатата част от ръката към отвора на бутилката.
Треската или стружката ще излезе благодарение на силите на всукване.

Биолози от Университета в Кънектикът установили, че мъжките колибри имат по-дълги и остри клюнове, в сравнение с женските. Причина за това е, че бързо трябва да намерят по-добре гърлото на противника си по време на сложния брачен ритуал.
Учените наблюдавали живота на миниатюрните птици в Коста Рика. В частност, те са заинтересували от брачния ритуал, в който 100 мъжки колибри се събрали около женската и така стояли и си съперничили, докато тя се заинтересувала от един от тях. Мъжките колибри използвали техните издължени клюнове „като кинжали“.
За биолозите, това не било тайна, че мъжките и женски колибри имат различни човки, но учените са предполагали, че това се дължи на хранителнителните им навици. Смятали са, че птиците се хранят с различни цветове и за това мъжките развиват с течение на времето дългите си клюнове, за да съответстват на определен цвят необходими за храна.
Хората смятат, че колибрите за красиви и нежни създания, но когато видат враждебните им отношения, едва ли вече ще мислят така.

На улицата към млад мъж пристъпва симпатична жена.
– Извинете, – усмихва му се тя, – струва ми се, че вие сте баща на едно от моите деца…
Мъжът изпадна в шок. На лицето му бе изписан ужас и удивление.
– Аз? – това бе единственото, което можа да се откъсне от пресъхналото му гърло.
– Успокойте се, – каза жената. – Аз съм учителка.