Жельо разсъждаваше на глас:

– На гроба на Исус бил отвален голям камък. Съботното мълчание даде повече въпроси, отколкото отговори. Учениците можеха само да скърбят и да чакат.

– Не съм привърженик на чакането, – въздъхна тежко Таньо. – Винаги държа да идвам навреме и да спазвам графика. Но честно казано и аз един път накарах да ме чакат.

– На всеки може да се случи, – повдигна рамене Жельо.

– Дъщеря ми участваше в научен семинар и трябваше да я взема, когато свърши, но загубих представа за времето и закъснях.

– Не ти е било добре, – съчувствено каза Таньо.

– Сърцето ми се сви. Силно натиснах педала на газта, а тя търпеливо ме бе чакала, докато баща ѝ престъпник най-накрая пристигна. Чувствах се ужасно, а дъщеря ми е имала усещането, че е изоставена.

– Така са се чувствали и учениците във събота през Страстната седмица, – направи асоциация Таньо. – Всичките им надежди и мечти били попарени, а сърцата им натежали от скръб и чувство на изоставеност.

– Все пак, през тази празнота и чакане Бог може да извърши най-великото Си дело, – отбеляза Жельо.

– Вероятно са изглеждали цяла вечност онези дълги часове на съботно мълчание, – леко се усмихна Таньо.

– Но в очакването можем да сме сигурни, че Бог работи, – твърдо заяви Жельо.

– Той ни кани да чакаме с Него и за Него, защото запечатана гробница не може да спре нашия Спасител, – възторжено обяви Таньо.

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.

Мартин бе малко осемгодишно момче. Той имаше синдром на Даун и за това децата от класа му трудно го възприемаха. Някои от тях се опитваха да бъдат любезни, а други бяха груби към него и му се присмиваха.

Един ден учителката дойде в класната стая и раздаде на децата по едно пластмасово яйце, като им заръча:

– Излезте навън. Намерете нещо, което според вас символизира живота, сложете го в яйцето и ми го донесете.

Децата ентусиазирано на двора и започнаха да събират нещата, които според тях олицетворяваха живота.

Най-накрая и последното яйце бе поставено пред учителката. Всички бяха любопитни и заинтригувани да разберат, какво другите са поставили в яйцата си.

Учителката започна бавно да отваря всяко яйце и явно да показва скритото вътре на всички.

Там имаше листа, цветя, пеперуди, бръмбари, мравки и какво ли още не.

Но когато отвори едно от яйцата, то бе празно.

Децата се развикаха:

– Кой не е изпълнил задачата?

– Защо нищо не е поставил в яйцето?

– На кого е това празно яйце?

Мартин вдигна ръка и каза:

– Това е моето яйце.

Децата отново повишиха глас и зашумяха недоволни:

– Мартин никога не прави нещата, както трябва.

– Защо не си сложил нещо в яйцето си?

– Не чу ли какво ни заръча учителката?

– Нима не разбра задачата?

Мартин ги изгледа учудено и спокойно каза:

– Яйцето е празно, защото гробницата е празна. Исус възкръсна.

В стаята настъпи тишина.

Мартин бе разбрал, че щом Исус е жив, това означава нов живот за всеки човек.

Индонезийският народ тораджи е известен с особеното си отношение към смъртта. Роднините на умрелият пищно празнуват и канят много гости.

Въпреки че, тораджи се наричат християни, тя рядко погребват умрелите си в земята. Те поставят мъртвия в гробница, вдълбана в скалите или в окачени на скалите дървени ковчези.

Ако у тораджи умре малко дете, на което не са му никнали зъбите, го погребват в хралупата на някое дърво.
Те смятат, че дървото ще излекува раната и ще погълне тялото и душата на детето.

Тази Стена се е строила, разширявала, разрушавала и възстановявала в продължение на много векове и хилядолетия.

Голяма чат от съхранените от нея фрагменти са от епохата на династията Мин от 14-17 век.

Причина за това е здравия циментов разтвор съставен от гасена вар и лепкав варен ориз.

Този цимент се е използвал за свързване на блоковете не само на Стената, но и на гробници, храмове и много други здания.