Ето го и първият гост. Влезе млад, набит мъж с червендалесто лице.

– Мони, – възкликна Славка, – какво е това от теб? Мъжът може да мами жената, но никога не бива да я изненадва!

Това бе намек за малко екстравагантното му облекло, което веднага се набиваше на очи.

– Щастлив съм, че отново мога да дойда на гости, особено във вашия дом, – каза Симеон, като се усмихна някак предпазливо.

Симеон само се преструваше на скромен, той чудесно изпълняваше ролята си на равнодушен човек. В действителност беше интелигентен кариерист, който не позволяваше на никой да надникне в душата му.

Славка бе чула, че мъжът ѝ иска да го постави на по-отговорен пост, за това реши леко да го поизпита. Започна с нещо съвсем невинно:

– Как вървят уроците ви по танци? Имате ли вече напредък?

Симеон направи кисела гримаса.

– Учителят ми по танци заяви, че съм безнадежден случай и нямам никакъв шанс.

– За това пък много уверено и сигурно се движите във фирмата. Де да имаше човек, като вас, който да ме предупреждава на всяка крачка, преди да се подхлъзна.

– Но вие сте съвършена танцьорка. Работата в една фирма не се различава много от танцовото изкуство. И в двата случая се оказва, че трябва да водиш други хора, не където искат те, а където трябва.

– За мъжете това е лесно, но какво бихте посъветвали една жена?

– Зависи, – потърка брадата си Симеон, – работата в една фирма е област, в която характерът на човека не пречи на кариерата му. Ако жената е глупава бих я посъветвал да следва мъжа си, а ако е умна да разчита на инстинкта и интуицията си. Работата в една фирма не е нищо повече от изкуство да правиш разлика между приятел и враг.

– Де да беше толкова лесно, – въздъхна Славка. – Как да направя разлика между един или друг служител? За мен те са като объркан танц. Един се противопоставя на шефа на фирмата, друг настройва една група срещу друга, един подкрепя главния инженер, другия главния счетоводител, …. Направо да ти се завие свят.

– Така е и при танцуването, – засмя се Симеон. – Завива ти се свят само, когато се увлечеш по отделни стъпки и забравиш смисъла и целта на цялото. В работата е същото. За многото, колкото се може по-малко, за малкото по възможност повече, а ако има съмнение оставяте всичко за себе си.

– Тогава как различавате, кой какъв е?

– По отношението им към истината, – отговори Симеон. – Има хора, които вярват в това, което казват, но повечето не вярват. Опасни са само първите.

Славка разбра защо мъжът ѝ бе предпочел именно Симеон, но той трябва да бъде и много предпазлив спрямо него. Симеон бе тиха вода, съвсем не бе глупав и от него всичко можеше да се очаква.

В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Ана нахлу в стаята и започна да крещи на майка си:
– Майко, моля те, повече не се моли за мен!
– Но какво става? – попита уплашено майката.
Днес е неделя и ще има дискотека. Майката усети безпокойство в сърцето си. Приятелят на Ана бе криминолно проявен. Навярно бесовете са усетили, че майката иска да се помоли за дъщеря си и искат да лишат девойката от тази сигурна защита!
Ана започна да обяснява забързано:
– По химия изкарах двойка. Първоначално си помислих, че е случайно и тогава започнах да схващам. Когато си в къщи, при мен всичко е наред, но отидеш ли в църквата, започва се веднага. Скарах се с целия клас. Приятелят ми седи като дървен пред мен, нещо го възпира.
Ана изпитващо погледна майка си:
– Оня ден ходи ли на църква?
– Ходих.
– Аз получих двойка. Елена се увеси на Дидо, а Ирина обеща да ѝ извади очите.
Ана спря насред стаята и закрещя:
– Още една твоя молитва и ще разкъсам Библията ти с ръцете си!
– Но, мила, как може така? – с болка каза майката.
Ана избяга от стаята.
– Къде отиваш? – извика майка ѝ след нея.
– На дискотека. Не искам Радо да ме отхвърли пак!
– Но това може да е за добро? – каза майката.
– Не! – на лицето на Ана се появи страшна гримаса.
Останала сама, майката сколони глава.
„Може би не трябва да се моля така за нея, изглежда живота ѝ за това върви надолу с главата, – помисли си тя и се нахвърли на себе си. – Нима може това да се нарече живот? Това е кошмар, ако тя не спре, какво ще стане с нея?“
Майката застана на колене и започна да се моли за дъщеря си:
– Тръгна! Никаква молитва не може да помогне в това….
Но когато влезе в съседната стая, видя дъщеря си пребледняла да лежи на кревата, с кърпа на главата.
– Болна ли си? – засуети се майката край нея.
– Главата ми ще се пръсне…., – едва каза Ана.
Гласът ѝ беше слаб и безпомощен. Майката донеси хапчета и ги даде на дъщеря си. Ана ги взе и ги изпи покорно. Надигна се, за да отиде на дискотека, но със стон падна на възглавницата.
– Не, – прошепна Ана. – Нека там да става, каквото ще става, аз не мога…
На сутринта болката ѝ бе изчезнала и тя сама предложи на майка си да отиде за хляб. Отиде и се върна пребледняла.
Когато майка ѝ я видя загрижено я попита:
– Ана, какво ти е? Пак ли главата?
– На мен ми няма нищо, но Елена …
– Какво е станало?
– Ирина занесла сярна киселина в дискотеката и я плиснала в лицето на Елена. Дидо започнал да налага Ирина. Започнал се бой, не само с юмруци, влезли в действие бутилки и всичко, което попаднало под ръка им. Половината дискотека сега е в болницата. Представяш ли си какво щеше да стане с мен, ако бях там? Можеха и с нож да ме наръгат.
– Благодаря Ти, Господи! – прошепна майката.
Като я чу, Ана я изгледа подозрително и попита:
– Признай си, това твоя работа ли е?
– Не!
– Не бой се, – изплака Ана, – няма да ти скъсам Библията.
– Само Бог те е избавил от всичко това. Толкова се молих за теб ….
Ана стана и целуна майка си:
– Прости ми! И моля те, моли се за мен….
Ана постоя така за малко и добави:
– И по-често …..

Сервитьорката приближи до него и го погледна въпросително:
– Колко струва шоколадов сладолед с орехи? – попита момчето
– 60 стотинки, – каза жената.
Момчето бръкна в джоба си. Извади една шепа монети и внимателно ги преброи.
– А колко струва сладолед без нищо?
Сервитьорката явно с гримаса изрази недоволството си.
– Двадесет и пет стотинки, – кратко отсече тя.
Момчето отново преброи стотинките си.
– Искам само сладолад, – реши то.
Сервитьорката донесе сладоледът, хвърли го на масата и се отдалечи.
Детето дояде сладоледа, плати на касата и си тръгна.
Когато сервитьорката се върна да почисти масата, камък ѝ заседна в гърлото.
На масата до празната кофичка от сладолед лежаха подредени монети. Точно двадесет и пет, това беше нейният бакшиш.
Никога не прави извод за човек, преди да разбереш причините за неговата постъпка….

Утро. Слънцето едва се бе разсънило, а хората бързаха вече за работа. Лена, след упорития глас на будилника, скочи от кревата и се насочи към банята. Тя е млада майка, която има малка дъщеричката, палава и непокорна.
Лена погледна в огледалото и смръщиа вежди:
– Ах, тази „портокалова кора“ – и задържа ръката си върху крака си.
Слаб лъч светлина се мушна през леко открехнатата врата на банята и тихо като сянка  премина малката ѝ дъщеричка. Детето веднага побягна, щом усети, че майка ѝ я засече и отиде да се приготви за детската градина.
Завари баща си да оправя вратовръзката си пред огледалото в стаята. След минута мълчание малката Даря прегърна баща си и с любов каза:
– Татко, когато порасна искам да стана красива като теб.
– Не! Когато пораснеш, ти ще станеш толкова красива, колкото е майка ти, – каза нежно баща ѝ.
– Не, не искам да съм като нея. Ти стана уми се и вече си красив, а мама, стана уми се и започна да се разкрасява пред огледалото, а след това дълго ще реше косите си и едва тогава ще стане красавица, – заключи детето
Изведнъж Даря направи кисела гримаса, незнайно към кого отправена и почти изръмжа:
– И освен това тя има някаква „портокалова кора“, на която всяка сутрин се ядосва….