Днес Тони помагаше на майка си в почистването на градината от плевели.

– Ау, – извика Тони.

– Какво стана, – майка му веднага се приближи до него.

– Убодох се, – Тони стискаше пострадалите си пръсти. – Тези тръни, не мога да се справя с тях. Бодат, трудно се изкореняват и на всичкото отгоре са много нагъсто.

Майка му поклати тъжно глава:

– Ужасно нахални са и много пречат на растенията. Спират достъпа на слънчева светлина. Крадат хранителните вещества от почвата. Заради тях, растенията не получават достатъчно вода.

– Ужасно бодат и ми причиняват силна болка, – оплака се Тони.

Майка му се усмихна:

– Знаеш ли, Исус сравнява грижите, ненаситността ни за нови и нови преживявания и притежания с тръни. Те също ни носят болка и страдание. И ние се суетим около тях, а на нас всъщност ни е нужна светлина, изразяваща се в Божието присъствие, както вода и храна, които са Божието Слово.

– Хубаво сравнение, – Тони се почеса по главата.

Майка му закачливо го попита:

– Кои са твоите тръни, които те задушават?

Тони наведе глава и си призна:

– Много са.

– Чисти ги докато е време, защото много ще пострадаш, – посъветва го майка му.

Митко обичаше да спортува. Кажеха ли му в училище:

– В събота ни предстои мач.

Той цяла седмица тренираше в задния двор на дома си.

Освен това проверяваше всяка част от униформата си.

Трябваше сам да се увери, че е изгладена и готова за работа.

Често спеше в униформата си в нощта преди мача.

– Трябва да съм сигурен, че ще се събудя и отида навреме, – казваше си той.

Каква детска наивност?!

Очакването е основен компонент и на духовната зрялост. То е свързано с най-дълбоките чувства на любов в нашите сърца.

Помислете си само, ако Митко не обичаше да спортува, щеше да остави униформата под някоя купчина мръсни дрехи. Родителите му трябваше на сила да го измъкват от леглото сутринта, за да отиде навреме за мача.

По същия начин, ако обичаме Исус, ние с радост ще се включим да служим в Неговото име.

Ако обичаме нашия Господ и най-голямото ни желание е да го почетем с благодарни сърца, ние ще „останем облечени за действие“, очаквайки нетърпеливо, търсейки начини да го почетем чрез нашите думи и дела.

Животът ни е изпълнен с безброй възможности да служим на Господ Исус. Това, което се изисква от нас, е да бъдем будни и внимателни към всеки подобен случай.

Когато сме погълнати от собствените си желания или грижи, които ни притискат в живота, тези възможности са пред очите ни, но ние не ги виждаме.

Трябва да се научим да се изпразваме от нездравословната загриженост за себе си.

Нека да открием свободата и радостта, които се намират в живота на активното, будното и внимателно служене на другите в името на Христос.

Катя работеше към социалните грижи.

Един ден тя трябваше да достави храна на Тони в дома му.

Когато Катя отиде, той я помоли:

– Моля ви, развържете възела на торбата с храна.

Те весело се подчини, а Тони обясни:

– Преди няколко години претърпях инсулт и от тогава не мога да развързвам възли.

Катя бе обслужвала много хора, но днес Тони зае мислите ѝ.

– Трябва да съставя план, как да се грижа за него, – вдъхновено си каза тя.

Когато Тим стана, за да излезе навън, той намери пред вратата си горещо какао и топло одеяло, които му бе оставила Катя. Там бе и една насърчителна бележка.

Тони се развълнува и заплака.

Бог понякога използва обстоятелствата в ежедневния ни живот, за да ни постави на места, където иска да ни използва.

Нека държим очите и сърцата си отворени, за да видим къде и как Той иска да послужим на някого.

Жельо стоеше на един хълм. Той беше сам.

До него течеше поточе, а по дърветата чуруликаха птички. Слънцето огряваше лицето му. Полъхваше лек вятър.

Всичко изглеждаше спокойно, но Жельо бе сляп за всичко това.

Защо?

Мислите му препускаха през списъка на утрешните задачи и днешните, които бе оставил недовършени.

Терзаеха го проблеми, които не можеше да разреши. Бе нанесъл и щети, които не можеше да поправи.

Въпреки че беше на спокойно място, собствените му мисли пречеха да се наслади на всичко, което ставаше около него.

Колко хубаво би било Жельо да направи пауза.

Чрез тишината се научаваме да обръщаме внимание на това, което Бог прави в нас и около нас.

Именно посредством нея позволяваме на Бог да пренасочи нашето зрение и да настрои ушите ни за гласа Му докато ние Му предаваме шума вътре в нас.

За това се изисква да предадем нашите притеснения, грижи и проблеми на Господа, докато Му позволим да пренасочи сърцата ни към Него.

Мая се размечта:

– О, как искам да се върна в детството!

– Аз пък не искам. Желая да видя близките си, които са напуснали този свят, но не и да се връщам в детството, – твърдо заяви Тони.

– Защо? – ококори очи Мая.

– Няма да имам пари, паспорт, апартамент, кола и шофьорска книжка. Не мога да се кача във влака или самолета без възрастни, – сбърчи нос Тони.

Мая само въздъхна, а Тони продължи още по-настървено:

– Изобщо няма да имам нищо свое. Освен играчки, които не мога да си купя сам. Те ще ми купуват дрехите и обувките, но възрастните ще ги избират. …. Няма да ям каквото искам. Ще ставам и ще лягам, когато родителите ми решат. Няма да мога да отида никъде без разрешение ….. Напълно съм зависим от тях.

– Но тогава ние сме малки и слаби, – възрази Мая. – Не можем да се защитим сами.

– Като роби сме, – усмихна се презрително Тони.

– Но детето е слабо ранимо. То няма опит, – изрази спонтанно несъгласието си Мая. – Безгрижното детство е, защото си напълно зависим от другите, но в замяна на това нямаш грижи.. … Няма свобода, но няма и грижи.

– Нищо не можеше да ме утеши, когато бях дете, щом усещах, че съм ограничен – сподели Тони.

– Дори сладолед, шоколад или някакво забавление? – попита Мая.

– Нима не разбираш? Ти си напълно зависима! – Тони размаха нервно ръце.

– Я погледни старите хора, – каза Мая. – Те са напълно безпомощни като децата.

– Те са си изгубили ума. Нямат сили. Уморени са от безбройните грижи и свободата, които са имали, – повдигна рамене Тони.

Мая се намръщи:

– Свободата трябва да се цени, въпреки че винаги е свързана с много тревоги.

– Не искам да се връщам в детството, – протестираше Тони. – Искам да удължа отговорната зрялост възможно най-дълго. Да си дете е много трудно. Просто го забрави ….

– Да си старо дете е непоносимо тежко, – отбеляза Мая. – И затова трябва да бъдем максимално мили към децата и възрастните…

Край тях мина възрастна двойка. Двамата старци се подкрепяха взаимно.

Тони наведе глава, а Мая им се възхищаваше.