Мисията на Църквата е да спасява душите за вечността. Църквата не се бори с хората и за тях.

Християните трябва да виждат във всеки човек ценно творение на Бога, призвано към вечен живот. Целта на всеки вярващ е да качи на кораба на Спасението тези, които са зад неговия борд.

Всеки християнин трябва да доведе хората до покаяние и вяра в Христос. Да ги подбуди съзнателно да се присъединят към църквата и да споделят живота си с нея .

Христос не изпрати учениците си да доказват, че са по-прави във вярата си от другите. Той ги изпрати да проповядват Евангелието.

Непознаващите Христос ще дойдат в църквата ако към тях се показва уважение, проявява се търпение, видят готовност да бъдат изслушани, накратко казано ако към тях се прояви любов.

Хората не се привличат ако се бориш с тях, за да им докажеш, че не са прави. Те са притеглени от грижата за техните души.

Бог знае, кога трябва да ни лиши от всякакъв външен признак на насърчение и кога да ни покаже тези видими признаци. Хубаво е, че ние във всяко време можем да уповаваме на Него.

Неговото Слово и обещания, са много по-добро доказателство за грижата Му към нас, отколкото личните ни заключение и доводите на нашия ум.

Ако Той проявява Своята грижа чрез явни признаци, то по-добре е да Му се доверяваме без тях, така ще укрепне нашата вяра.

Хора, които са съгласни да вярват на Бога въз основа на Неговото Слово, без доказателства, ще получат безкрайно по-ясни доказателства за Неговата любов.

Отлагането не винаги означава отказ. Има много молитви с надпис: „Моето време още не е дошло“.

Бог има време и срок за определена цел. Този, Който контролира границите на нашите местообитания, Той управлява и времето на нашето избавление.

Да почиташ някого означава да му оказваш уважение и любов.

Разказва се една история за група  спартанци, които дошли веднъж в Атина, за да наблюдават тамошните зрелища.

В залата било препълнено. Влязъл един старец и потърсил място да седне. Местата били заети от млади хора, но за изненада на спартанците нито един от младежите не станал да отстъпи място на стареца.

Когато възрастния човек дошъл до спартанците, всички скочили да му отстъпят място, защото те били възпитавани да уважават възрастните.

Господ също полага специални грижи за възрастните, за това той казва, чрез пророк Исаия: „Даже до старостта ви Аз съм същият, И докато побелеете Аз ще ви нося Аз ви направих, и Аз ще ви държа, Да! Аз ще ви нося и избавя“.

За съжаление в наши дни има дори между християните невъзпитани момичета и момчета, които не зачитат възрастните.

Скъпи млади хора, последвайте примера на спартанците и Господа в благочестие, доброта, любов и грижа за възрастните хора.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Дърветата бяха голи. Небето бе сиво, а въздухът бе станал още по-студен. Вятърът фучеше и смразяваше костите. Хората увити като пашкули притичваха по улиците.

Напоследък много болезнени неща се бяха случили на Славена, а около нея само клюки и интриги, нямаше с кого да сподели болката и мъката си.

Навярно някои щяха да ѝ кажат:

– Имаш деца, – вече го чуваше подсъзнателно, ако се бе осмелила да се оплаче.

Но коя жена искаше да чуе такава утеха? Нима Славена трябваше да прекара остатъка от живота си в грижи за децата и да се откаже от съпруга си? Но тя бе толкова млада.

Църквата бе празна и ледена. Славена бе дошла при старата си приятелка Бонка. Тук можеше да изплаче тревогите си и да се утеши.

Славена се строполи до гробницата на Бонка.

– И двете сме сами, – зарида тя. – Единствата разлика е, че твоят съпруг щеше да бъде до теб, ако можеше. А моят съпруг използва смъртта на безценната си дъщеря, за да стои далече от мен, но в същото време се утешава в прегръдките на друга.

Славена вече не усещаше студа, мъката ѝ сякаш беше притъпила чувствата ѝ.

– С какво е по добра от мен? – мъртвата Бонка мълчеше.

Славена усети придърпване в утробата си. Сякаш детето в нея се мъчеше да излезе навън. Тя се преви и стисна корема си. Детето сякаш плачеше и страдаше с нея в този тежък момент.

– Нима и това дете не означава нищо за него?

Само няколко години Славена бе любима, подкрепа и партньор на съпруга си, но накрая се превърна само в машина за раждане.

Любовницата на мъжа ѝ Лиляна наистина бе красива, но бе по-възрастна от Славена и  освен това бе омъжена.

– Какво му предлага Лиляна, което аз не мога да му дам? – проплака Славена. – Нима Борис се е отегчил от мен, защото вече ме притежава? Всички ли мъже правят така? Когато им дадеш най-доброто от себе си – любов, приятелство, партньорство, деца, които да продължат името им и подкрепиш амбициите им, ставаш безинтересна и се отегчават от теб.

Славена се върна години назад, когато с Бонка се разхождаха и се радваха на всичко около тях, …. но всичко беше минало. Бонка почина при едно от ражданията, а Славена бе огорчена и наранена.

Славена си спомни какво казваше  Бонка за любовта:

– Женската любов трябва да се пази грижливо. Тя не трябва да се захвърля заради някоя нова играчка или прищявка.

Но това не я успокояваше много.