През 1930 г. в болницата на град Деделин, Колумбия, лекар вместо да използва антитоксин приложил препарат съдържащ микроби на дифтерита.

Последиците от тази грешка били ужасни. 19 деца починали, а 30 тежко заболели. Такива грешки могат да възникнат при небрежност и безотговорност.

Не по-малко отговорни пред Бога и човеците са служителите в църквата.

Проповядване заради пари, искане на многолюдно папство заради доход, женитба заради голяма зестра, дружба с богати и влиятелни хора, а пренебрегване на простите и бедните, подмазване с цел да се получи от някого нещо, високомерно държание с тези, които се нуждаят от помощ, всички тези и подобни постъпки навличат заслужено осъждение и лишават от правото всеки служител да се нарече  слуга на Исус Христос.

Такива постъпки могат да погубят много души.

Пастирът трябва да помни, че Божието слово е хляб и живот за душите. Дадена проповед ще насища дотолкова, доколкото е наситена с това Слово.

Пастирът не може духовно да храни останалите, ако самата му душа е гладна. Той може да помогне на другите само, когато е спокоен и е в добро духовно състояние.

Проповедта трябва да бъде проста и сериозна, увличаща слушателите, но и близка към реалния живот, освещаваща и обогатяваща ума, сгряваща и стопляща душата.

Ако пасторът се стреми да блесне със своята начетеност и знания, то той вдига вкусната храна високо и стадото му остава гладно.

Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

Дългите опашки пред гишетата се топяха бързо. Вече трети път обявяваха полета. Симеон подаде на Ана раницата ѝ и някак плахо стисна ръката ѝ.

Бяха се запознали преди две седмици, но все още бяха свенливи като младежи, въпреки че Симеон беше на 43 година, а Ана на 32. Тези, които бяха забелязали смущението им, се побутваха и леко се усмихваха.

„Дали ще се престраши да я целуне?“ – мислеха си те.

Симеон беше сериозен човек и се срамуваше да направи тази крачка. Униформен мъж проверяваше паспорта на Ана. Тя бе останала последна от пътниците.

Внезапно Симеон прескочи заграждението и се втурна напред……

– Стойте! Къде отивате? Там е забранено! – извика след него един от полицаите.

Симеон стигна до Ана, прегърна я и двамата се целунаха, забравили за всичко наоколо

– Какво правите? Какво ви става? Да не сте полудели? – изкрещя служителят. – Господине излезте веднага оттам. Госпожо, самолетът не може безкрайно да ви чака!

– Извинете, – казаха двамата и се разделиха веднага..

– Е, това се казва върхът! – извика един младеж, който бе наблюдавал сцената.

Симеон бързо тръгна към изхода. Сърцето му бумтеше силно, щеше да изхвръкне от гърдите му. Той все още чувстваше нежният вкус на устните ѝ.

Ана се свлече прималяла на седалката в самолета и затвори очи.

„Колко странно и неочаквано стана всичко!“ – помисли си тя.

Още от самото начало между тях беше станало нещо особено. Ана не бе изпитвала такова нещо към друг мъж преди.

На 20 години влюбването е единствено и неповторимо, но на тези години, човек не може да си позволи грешка, защото вече няма време да я поправи.

„Ех, защо не го бях срещнала по-рано? – помисли си Ана. – Хубавото е, че все пак го срещнах, макар и след толкова години…“

Всеки в село познаваше Румен Разузнавача. Не че някога е бил разузнавач, но този му прякор точно пасваше на „дейността“ му. Още, когато бил млад търсел на работата лекото и на баницата мекото. Никой не го е виждал с мотика или лопата в ръка.

Остарял беше и малко се бе попрегърбил, но от старите си навици не се бе отказал. Сутрин рано или по мръкнало можеш да го засечеш, как с чувал под мишница отива да „разузнава“. Обере някоя чужда градина и хайде в неговия „склад“.

Тази година добре се беше наредил с боб, картофи, чушки, домати, ….. и то в доста голямо количество. Едва ли щеше да изяде всичкото, но търгуваше с откраднатите продукти и си докарваше по някой лев към пенсията.

Всички шушукаха зад гърба му. Хората разказваха весели и комични случки от неговото „разузнаване“.

Веднъж толкова се бе заплеснал да пълни чувала си с чушки от двора на комшийката, че не забеляза кога до него застана баба Кера.

По едно време я засече с периферното си зрение, но изобщо не се смути.

– Ти коя си? Какво правиш тук? – нагло попита Разузнавача.

– Ти ми кажи, какво правиш в моята градина? – сбърчи вежди баба Кера.

– Това си е моята градина ….., – продължи да се преструва Румен.

– Като грабна тоягата, ще разбереш набързо коя градина обираш, – възмутено извика баба Кера.

– Грешка ….извинявай ……обърках се …..а пък аз си мислех, – и Разузнавача заотстъпва с пълен чувал назад.

Баба Кера застана пред него с една голяма вършина в ръцете.

– Пипера, – кресна му тя, – изсипвай го и се махай, че здраво място няма да остане по теб. Крадец и разбойник …. – жената започна да се задъхва от ярост.

Румен изтърси чувала и заотстъпва назад, като си мърмореше под носа

– Грешка, сбърках …….нали не довиждам малко с очите …..

– Невидял! Неразбрал! – фучеше баба Кера. – Цяло село е пропищяло от тебе.

Нощта крачеше с бавни крачки, а мантията ѝ се разтилаше над всичко живо. Ставри гледаше притеснено Добромир.

– Вземи се в ръце, Добромире! – гласът на Ставри звучеше наставнически.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Добромир. – Но при моето нещастие …..

– Нещастие ли? А какво значи да бъдеш щастлив? – подскочи Ставри, а после продължи по-спокойно. – Виждал съм бедни хора, но силни по дух. Нямат нищо, но са доволни. Щастието не е благоденствие, много пари и слава. То е доброта, любов, трудолюбие, телесно и душевно здраве. Твоята грешка може да стане съдбоносна, ако продължаваш да стоиш и чакаш. Бог ще ти прости, ако си усърден в любовта към другите.

– Тогава какво е нещастието според тебе? – с полуусмивка попита Добромир.

– Нещастието, – започна Ставри, – е преди всичко да обичаш  само себе си, да празнословиш, да злословиш, да завиждаш, да бъдеш насилник. Чуждия хляб също е нещастие.

– И какво да правя според теб? – безпомощно вдигна рамене Добромир.

– В момента се чувстваш безсилен да се справиш с нещата, а това не е нещастие. Сега е удобния момент да се бориш и да запазиш достойството си.

Очите на Добромир се насълзиха.

– В света няма ред, – каза Добромир. – Няма какво да обедини нещата. Ти говориш за щастие и нещастие, а какво е добро и какво зло? Защо една баба се мъчи на 70-80 години, а дете умира, без да е познало живота?

– Това само Бог знае, – кротко каза Ставри.

– Не, тук нещо не е наред, – изрази бурно несъгласието Добромир. – Всичко е смесено, а ние търсим равновесие, единство на душите, като в песен. Но всичко е ад. Защо ни е толкова трудно да го признаем?

– Добромире, плашиш ме! Любовта не е ад. – извика Ставри.

– А какво е тогава?

– Необикновено щастие!

Когатото видя присмехулния поглед на Добромир, Ставри добави:

– Говоря за любовта към жената, майката, Бога, ….

– И добротата ли? Несъпротивлението на злото?

– Това, което за мен е добро, – започна да обяснява Ставри, – за теб може да се окаже зло. Например, ти обичаш да пиеш вино и това ти доставя удоволствие, но на мен от виното ми става зле. В света, човеците гледат различно на злото и доброто.

– Е, какво излиза, че няма една истина? Истина, която е валидна за всички?

– Истината е една, тя идва от Бога, – каза Ставри. – Добре ще направиш, ако се молиш по-често, по-усърдно и с чисто сърце. Евангелието на любовта, което Христос възвести, ще победи. В това не бива да се съмняваш.