Вратата се затвори тихо. Петров се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън. Добри седна срещу него.

– Благодаря ти, Добри, че ми отдели време, – каза Петров без да отделя поглед от улицата.

Петров беше облечен с нов костюм върху, който беше наметнал сиво палто. Изглеждаше доста притеснен.

– Пак си се изтупал, – подхвърли Добри, като леко се усмихна.

– А, костюма ли имаш в предвид? – свъси вежди Петров. – Мразя тези официалности, но се налага.

Петров отвори една бира и отпи от шишето.

– Какво си мислиш, Добри, че ми харесва всичко това?

– Сигурно ти харесва поста, който заемаш?!

– Вероятно намекваш за властта? – погледна го остро Петров.

– Да, – кимна Добри, – ти не си по-различен от останалите.

– Говориш така, сякаш всичко, което става, не те засяга!

Добри сви рамене и усети изпитателния поглед на Петров върху себе си, който продължи мисълта си:

– Майка ми живееше в бедно селце. Там живееха ден за ден, но знаеха кога да умрат. Станеха ли на 60 отстъпваха място на младите.

Добри се загледа в събеседникът си, беше му станало интересно.

– Днес хората искат да живеят вечно, – каза Петров. – Въпросът е кой ще плати за всичко това?

– Правителството? – опита се да налучка Добри.

– Така и трябва да бъде. Не ме разбирай погрешно. Но кажи ми как един град ще плати за всичко? Хората могат да живеят 80 и 90 години и тогава?

Той изпи почти половината от шишето и продължи:

– Израснах в квартал, намиращ се далече от центъра. Къщите, ако могат така да се нарекат, бяха прихлупени, сякаш бяха приклекнали към земята и се страхуваха да се изправят. Сега къщата ми е много по-голяма, макар да се намира в същия квартал.

– Е, сигурно, нали сега имаш власт, – заяде се леко Добри.

– Знаеш ли от къде идвам тази вечер? – попита добродушно Петров.

– Пак си ходил някъде да събираш средства.

– Става дума за Димитър Летисов. Имаше множествена склероза. Мускулите му бяха станали на желе. Запознах се с него преди 14-15 години. Нали знаеш здрависвам се със всеки на събранията и митингите. Тогава майката на Димитър стоеше най-отпред и го държеше в ръцете си. По-късно разбрах, че е нямала пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби. Накарах хората да проучат как стоят нещата с това дете. Оказа се, че майка му има пет деца от различни бащи. А бащата на Димитър я беше зарязал още преди да се роди детето.

– Не се изненадвам, чувал съм за много подобни случаи, – каза Добри.

Петров не обърна внимание на думите му, а продължи:

– Взех нещата в свои ръце. Димитър беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите. Снабдиха го с инвалидна количка. Осигурих му добра медицинска помощ. А тази вечер награждаваха отличниците от абитуриентите в местната гимназия. На първо място сред тях беше Димитър. Той каза много хубави неща. Аз му помогнах съвсем малко, но се почувствах много горд с него, сякаш ми бе син.

Петров не беше го направил заради политиката и медиите, просто беше поискал да помогне.

– Много трогателно, – изсумтя Добри.

– Така ли мислиш? – тъжно го погледна Петров. – Понатиснах тук и там в клиниката, заплаших този и онзи, престъпих някои правила. Може по този начин да съм изгонил някой, който също е имал нужда, но е нямал силно рамо зад гърба си. Но това го направих, за да намеря място за момчето.

– Да, но то е проходило нали?

– Да, проходи  и това е най-важното. Всичко в живота има цена. Само като си помисля, колко е тънка понякога границата между доброто и злото.

С напредването на възрастта на човек започва да му се струва, че броя на месеците в годината намаляват, а самите месеци стават по-кратки.

Времето бързо се стопява. Утрото на новия ден неусетно се превръща в уморена вечер.

Границите се размиват. Заличават се. Ето, не отминал още рождения ден, задава се следващия.

Вече няма смисъл в израза: „Да убиеш времето“. Онова, което до вчера е било здраво, се е втечнило постепенно, после се е превърнало в газ, след това в пара, докато накрая се е изпарило.

Времето е влак, а хората са пътници без билет. Те ще достигнат до набелязаната гара, ако им издържат кокалите, защото всеки път, когато ги хванат без билет, ще ги ступват и ще ги свалят от влака, а за да продължат трябва да се качат на следващия влак.

Това е един от най-големите водопади в света. Широк е почти 2 километра, а височината му е 130 метра. Това е едно от най-красивите места на планетата. Намира се на границата между Замбия и Зимбабве. Потресаваща е красотата му и величествената гледка, която се открива пред туристите.
Огромно количество вода пада в тесен каньон. Облаци от водна мъгла се издигат нагоре.
Този невероятен водопад се намира в Южна Африка на река Замбези.
Всяка година тук идват хиляди туристи. Между тях се намират смелчаци, които рискуват да поплуват в страшния „басейн на дявола“. Това е езерце на върха на водопада е отделено от края на скалата.
Тази естествена скала забавя течението, но е безопасно за живота. Тук можеш да се къпеш по време на засушаването, когато нивото на реката пада до минималното. Тогава лежейки на края, можеш да се любуваш, как водата те връхлита и пада надолу.
Тези места се ползват с необичайна популярност сред тези, които обичат да „погъделичкат нервите си“.

Съвременните компютърни технологии доста дълбоко навлязоха в нашия живот. И често в съзнанието ни се изтриват границите между реалния и виртуален свят. Това носи болка и страдание на близките и разрушава семейните отношения. Става дума не само за безсмислено губене на времето, свързано с дълго седене пред компютъра, а за много по-дълбоки причини.
Виртуалните измени в социалните мрежи, се явяват причина за 9 от 10 случая за развод. Такава цифра не може да се подмине без внимание.
Доказателствата за съпружеска измяна лесно може да се намери в различните чатове във вид на разнообразни любовни послания, двусмислени съобщения, които после се пренасят в съда, като доказателство за изневяра.
На този необичаен проблем е обърнал внимание Върховния съд на Италия.
Юридическите им разяснения отбелязват, че изневярата не е само физически контакт с друг човек, но и доказателства взети от Интернет мрежата. Те са общодостъпни и навреждат на честта и достойството на един от съпрузите. По този начин, виртуалните диалози с романтична и сексуална окраска могат да се смятат за измяна. И това дава право на втория съпруг да започне процес за развод, което не винаги е приятно.
Ако има деца в семейството и обвиняемият във виртуална измяна не приема решението на съда, тогава започва тормоз, заплахи, телефонни обаждания, нахлуване в личното пространство на бившия партньор. В този случай, бившият от семейството размирник ще бъде наказан, независимо дали е баща или майка, те няма да бъдат допуснати да имат контакт с деца си.

Анет Келерман е пропагандирала добре ушит и удобен цял плувен дамски костюм.
Тя била известна за нейното застъпничество и подкрепа за правата на жените да носят цели бански костюми. В ранните години на миналия век от жените  се очаквало да плуват облечени в тежки и некомфортни къси рокли комбинирани с панталони.
През 1907 година Келерман била арестувана в Бостън, Съединените Щати за непристойно поведение, защото посмяла да се покаже с прилепнал по тялото ѝ цял бански костюм и на всичкото отгоре с голи ръце и открит врат .
Съдията одобрил нейните аргументи в защита на свободното плуване като здравословно упражнение и се съгласил, че дамски плувни дрехи са тежките и неудобни.
Арестуването на Келерман възбудило духовете на световната общественост.  С борбеността си, тя спечелила огромна популярност по цял свят. По-късно самата тя става дизайнер на първия цял дамски бански костюм, който се превръща в нейна запазена марка и символ на  новата свободна жена.
Ако това е разпуснато и неприлично облекло, какво да кажем за днешната мода? Дали с по-голямата си „свобода“ днес не сме загубили нещо ценно от миналото? Интересно, какво ли днес можем да наречем неприлично?! Разни хора, разни идеали.
Ето и няколко интересни факта от живота на Анет Келерман, навремето си прогресивна жена, която според мен не е „прекрачила границата“ на допустимото.
Анет Келерман е професионална плувкиня, актриса и писателка. Когато е била на 6 години, заболяват краката ѝ и за да преодолеят увреждането, родителите ѝ я записват в училище, където се обучават плувци. На 13 години краката ѝ се нормализират, а на 15 участва в състезания по плуване. През 1902 г. Анет спечелва състезанието в Нов Южен Уелс, на разстояние от 100 ярда и един миля.
На 18 години Анет става първата жена, която се е осмелила да прекоси Ламанша. След три неуспешни опита тя казала:“Имах издръжливост, но не и достатъчно груба сила“.
Дори и в напреднала възраст остава активна, продължава да плува и да прави упражнения до края на живота си.