Георги Милков ровеше из документите на бюрото си и се ядосваше, когато секретарката му се обади:
– Господин Милков, спешно обаждане по телефона.
– Казах ти, да казваш, че ме няма, – недоволно кресна Георги. – В противен случай никога няма да свърша с това.
И той тресна с юмрук по бюрото.
– Знам , но …..- измънка секретарката.
– Довърши онези поправки за фирмата, която ти дадох сутринта и веднага ми ги донеси, – нареди Георги без да отмества поглед от натрупаните листове пред него.
– Обаждат се от болницата, – каза секретарката му, готова да изтърпи още една порция от яростта му.
Милков вдигна поглед. Спокойствието му бе нарушено. Паника и безпокойство пристиснаха стомаха му. Той усети, че се бе случило нещо лошо. Засуети се. Ръцете му трепереха. Накарая хвана непохватно слушалката и се обади:
– Георги Милков на телефона.
– Господин Милков, става въпрос за жена ви. Претърпяла е катастрофа и сега е при нас в Медицинския център в края на града.
– Съпругата ми? – Милков се ужаси. – Как е тя? Катастрофа ли казахте?
Георги си спомни, че сутринта, когато отиваше на работа, Рени товареше нещо в джипа.
Тя събираше неща за рециклиране, а след това ги откарваше към съответния пункт. Сутринта я видя, че изнесе и една чиния със сладкиши, явно пак щеше да посети някои бездомници.
Тогава и бе подвикнал:
– Не взимай всичките, остави поне едно и за мен.
Рени му се бе усмихнала;
– Оставила съм ти няколко парчета на масата.
Тя правеше чудни сладкиши, торти и какви ли не чудесии от този род. Той често ѝ се сърдеше, че прекалено много се раздаваше за другите.
Рени бе изпълнена с енергия за живот, а сега …. Георги изобщо не мислеше, че може да я изгуби …. така внезапно.
Заряза документите на бюрото и хукна към колата. Желаеше само едно. Да я види. Тя да му се усмихне и да му каже:
– Добре съм, не се тревожи за мен.
