Миро притича развълнуван до приятеля си Жеко.

– Знаеш ли какво интересно нещо открих? – попита го той.

Жеко повдигна рамене.

– Как е на английски гостоприемство и болница? – попита Миро.

– Ако не се лъжа hospitality and hospital, – отговори бързо Жеко.

– Забелязваш ли нещо общо в тези думи?

– Да, интересно, – възкликна Жеко.

– Гостоприемство и болница идват от една и съща латинска дума, тъй като и двете водят до един и същ резултат – изцеление, – поясни Миро.

– Следователно, когато отварям врата за някого, аз все едно му казвам:“Ти си важен за мен и за Бога“, – констатира Жеко. – Гостоприемството може да бъде за тях болница.

– Така е, – съгласи се Миро. – Ако обърнеш достатъчно внимание на нуждите им.

– Съвременното гостоприемство включва споделяне на храна и напитки и време за разговори и слушане …, – не довърши Жеко.

– Най-вече слушане, ако искаш наистина да им помогнеш, – наблегна на думите си Миро.

– Ние се радваме не само на това, че са дошли, – допълни Жеко, но желаем да бъдат в безопасност.

– А за нуждите им може да се каже някоя насърчителна дума, подкрепена с молитва, – усмихна се тържествуващо Миро.

Колкото повече упражняваме гостоприемство, толкова повече разширяваме кръга на хората, на които можем да помогнем чрез Господа.

Разказвайки им за Него, отваряме врата за разрешаване на проблемите им.

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.

Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.

Емблемата на „Велкопоповицки Козел“, която е стигнала до наши дни, първоначално е била измислена и нарисувана, в годината на пускането на първата партида бира, от странстващ живописец от Франция. Рисунката е била в знак на благодарност за гостоприемството на град Велке Поповице.

„Велкопоповицки Козел“ се споменава в произведението на чешкия писател Ярослав Хашек „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“.

„Те продължиха пътя си и едва след известно време иззад ъгъла на
дългата редица бараки отново се чу гласът на Водичка:
— Швейк, каква бира точат в „При чашата“?
И като ехо се понесе отговорът на Швейк:
— Велкопоповишка“.

През 1995, 1996, 1997, 1999. бирата е спечелила златен медал сред марки бира Pilsner на световното първенство, което се провежда в Чикаго.

По време на Първата световна война, синът на Лев Толстой Михаил Л. Толстой служил във 2-ри Дагестански полк на Кавказката родна конна дивизия.

На наградите, които били давани на поданици с нехристиянско вероизповедание, изображението на християнските светии – Св. Георги, Св. Владимир, Св. Ана и т.н., били заменени с държавния герб на Руската империя – двуглавия орел.

Въпреки това планинците много скоро помолили да им върнат наградите със Св. Георги – „конникът“, защото сред тях започнало да се затвърждава мнение, че са награждавани с „пиле“ – двуглавия орел. Правителството се съгласило и върнало образа на Св. Георги върху наградите.

В полковете на дивизията съществували утвърдени планински традиции и обичаи, като уважение към по-възрастните, гостоприемство и други. Това налагало особен отпечатък в бита, а също и на службата  в дивизията.

Гостите в частите на дивизията се срещали, както у дома в Кавказ. Младият офицер показвал уважение към по възрастните конници, особено при по-дълго пребиваване на едно място, по време на почивка, което било в разрез с военния устав, но било съгласно планинските обичаи.

Дивизията е имала големи успехи. През май 1916 г. Черновци гордостта на Кабардинския конен полк са пленили 1483, сред които е имало 23 офицера. Количеството на пленените в цялата дивизия 4 пъти надвишава нейния състав.