Симеон притеснено пристъпваше от крак на крак.

– Не, не мога да понасям Силвия, – заяви разгорещено той, – тя непрекъснато ме дразни с поведението си.

Баща му го погледна и въздъхна:

– Понякога Бог ни поставя до някого, когото не можем да търпим. Ако си щедър те поставя до някой, който е стиснат или ако си мълчалив, тогава попадаш до такъв, който не млъква, само говори…

– Не ги искам такива, – намръщи се Симеон.

– Вместо да ги избягваш, трябва да ги обичаш.

– Защо? – ококори изненадано очи Симеон.

– Това е заповед от Господа, – усмихна се бащата. – Използвайки този човек, Бог шлифова нашите остри, нетърпеливи и нехристоподобни ръбове.

– А няма ли по-лек начин? – попита Симеон.

– Бог знае най-добре как да го направи. Или ти искаш да Го научиш на нещо по-добро?

– Не, не съм казал такова нещо, – бързо смотолеви засрамен Симеон, – но това е толкова трудно.

– Помоли Го и Той ще ти помогне, – посъветва го баща му.

Когато Гошо бе малък гледаше по-възрастните и си казваше:

– Те са мъдри и няма да се провалят, защото знаят винаги какво да правят. Един ден, когато порасна и аз ще знам как да постъпвам.

Дойде и този ден, но Георги осъзна:

– Много неща съм научил и въпреки това, все още не знам какво да правя в някои ситуации.

Независимо дали става въпрос за болест в семейството, проблеми в работата или конфликт с колеги, в такива моменти се изтръгват всички заблуди за личен контрол и сила.

На Георги му оставаше само една възможност.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи, помогни ми. Не знам какво да правя.

Така Георги научи, че личната слабост и безпомощност не означават поражение, но когато се предадат на Бог с доверие, те стават инструменти за Господа да работи в и чрез тези обстоятелства.

Това, че сме пораснали, не означава, че знаем всичко.

Разбира се, ние ставаме по-мъдри с възрастта, но нашите слабости разкриват колко сме безсилни.

Нашата истинска сила е в Христос.

„Да пораснеш“ означава да се довериш и да се подчиниш на силата, която идва, когато осъзнаеш, че се нуждаеш от Божията помощ.

Душата я болеше. Светла изпитваше болка и срам. Тя бе изоставена.

Този, който трябваше да ѝ помага, не бе до нея.

Валери бе с нея, но само тялом. Той бе емоционално извън обсега ѝ, поради собствените си зависимости.

Страхът бе сграбчил Светла и не я пускаше. Тя използваше собственото си натрапчиво поведение, за да намери комфорт и дистанция от чувството си на изоставеност.

Иванка бе преминала през всичко това. Тя виждаше как Светла се измъчваше и искаше да ѝ помогне.

Един ден Иванка хвана Светла за ръката и ѝ каза:

– Бог иска да ни даде такава увереност в отношенията ни с Него, че да можем да се освободим от страха, получен вследствие на това, че сме изоставени и да преодолеем белезите му.

Светла я погледна и тъжно се усмихна.

– Той може да компенсира всичко, което сме пропуснали в миналите си връзки, – продължи Иванка.

Светла само поклати глава, недоверчиво.

– Той може да заеме мястото на този, който не е до нас, – още по-настойчиво каза Иванка.

В очите на Светла се появи искра надежда.

– Чуй ме, момиче, ти не си единствената, която минава през такъв труден период, – Иванка прегърна Светла и добави, – има време да скърбим за загубите, но Господ може да ни извика от скръбта и да ни даде нова радост.

Светла се разплака.

– Бог ни избавя от срама и изоставянето, като ни посреща с радостта от възстановяването, – Иванка майчински я притисна до себе си.

Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.

Атанас бе присъствал на една караница на християни. Той бе много изненадан за дребните неща, за които ставаше скандалът. Бедата бе, че никой не отстъпваше.

Атанас тъжно сподели с приятелят си Румен:

– Много хора твърдят, че са християни, но не живеят като такива.

– Можеш ли да кажеш, че те разпознават като християнин само защото твърдиш, че си такъв или защото виждат начина ти на живот? – попита го Румен.

– Да бъдеш свят означава да живееш така, че хората да виждат, че си различен без да се налага да им го казваш.

– Е, това е ясно, – поклати глава Румен. – Като християни не бива да вършим това, което вършат всички останали. Не би трябвало да се съобразяваме с нещата, които са нормални днес.

– Ето това е, – възкликна Атанас, – Когато всички говорят лошо за някого, ти избираш да бъдеш най-добрия му приятел. Ако всички останалите около теб спят с гаджетата си, ти избираш да изчакаш да срещнеш човека, който ще бъде твой съпруг или съпруга. А когато приятелите ти си правят груби шеги, ти избираш да не бъдеш част от това.

– Трябва да живеем отделени за Господа, – в подкрепа каза Румен. – Да бъдем различни по по-добър начин.

– Избирам, – повиши глас Атанас, – да обичам повече от всеки друг, да живея живота си с повече радост, вълнение и удовлетворение. Нека за околните бъда жизнерадостен човек, а не такъв който постоянно се оплаква.

Румен тупна по крака си, засмя се и добави:

– Когато започна да живея живот, отделен за Бога, ще помогна на другите около мен да се приближат до Него.