Дългоочакваното топло време най-сетне дойде. По небето почти нямаше облаци, а слънцето грееше лъчезарно.

Бай Танас се бе скрил на сянка, а Киро тухларя му правеше компания.

– Какво голямо зло е любовта към парите, – възкликна Танас.

– Ей, тия пущини за едното чудо могат да те направят предател.

– Това е като болест, – поклати глава Танас.

– Е на, Юда е бил със Христос. Видял е чудесата, които е правел. Чул е учението Му, но пропадна …

– Защото не е бил освободен от сребролюбието си, – удари с ръка пейката Танас.

– Наистина страшен звяр е това.

– Тази похот не е вродена, – повиши глас Киро, – но хване ли те веднъж, започва да расте, ако не вземеш навреме мерки. Даже можеш да се пристрастиш.

– На такъв, зависим от тази болест, колкото и да го съветваш, полза няма. Ето Станой, казваш му, но той си знае неговата.

– За това трябва да бъдем бдителни, – наблегна Киро, – защото сребролюбието не идва от бедност, а от самите нас.

– И тук можем да забогатеем, но не чрез пари, имоти и „ненужни“ вещи, а само с помощта на благодатта и благословенията на нашия Господ.

Денят преваляше и двамата се запътиха към домовете си, уверени, че няма да допуснат в сърцата си такова зло като сребролюбието.

Голяма скръб обзе семейство Манолови. Бащата почина.

Никола тежко преживяваше случилото се, защото много бе близък с него, а сега него го нямаше.

Изгуби се утеха, спокоен сън, редовна храна и сигурен план за напред.

До сега Никола се движеше в света, място, където не само живееше, но и действаше според собствените си желания и настроения. Често бе мамен и се заблуждаваше в много неща, а сега се питаше:

– Накъде?

Бе виждал баща си да се моли, но до сега той вършеше това повече по задължение и за него това нищо не означаваше.

В тези тежки дни Никола искрено се обърна към Бога:

– Научи ме какво да правя, Господи. Болката ми е голяма. …. Сякаш няма бъдеще за мен ….

– Следвай Ме, – дочу тих и нежен глас.

– Господи, позволи ми да погреба баща си и ще дойда….

– Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.

Това бе явна покана.

Никола бе физически жив, някои около него също, но всъщност бяха мъртви, отделени от Бога. Ако той останеше там, където бе сега, щеше да си остане духовно мъртъв.

Единственото, което трябваше да направи бе да последва Господа и да му посвети живота си.

И Никола го направи. Мирът дойде в сърцето му и той знаеше вече за какво да живее.

Слави бе тежко наранен. Крачеше по пътя към дома и мърмореше под носа си:

– Няма да му се размине така лесно. Да му простя? Никога. И няма да го забравя…

Баща му го видя и го последва в стаята.

– Какво се е случило? – попита той сина си.

Слави сподели огорчението си.

– Прости му, все пак ти е приятел, – посъветва го баща му.

– Никога!

И Слави се приготви да напусне стаята, за да се уедини някъде и да „ближе раните си“.

Баща му го хвана за рамото и го задържа.

– Когато простиш, пускаш един пленник …

– Нямам никакво намерение да го освобождавам, – изкрещя Слави.

– Но този пленник си ти, – наблегна бащата.

– Глупости, – нервно реагира Слави, – вечно ще помня начина, по който се отнесе към мен.

– Тогава ще заприличаш на онова магаре, което всеки път се спъва в един и същ камък и пада в една и съща дупка! – каза бащата.

– И какво, да стана умно магаре, което заобикаля камъка и не пада в дупката?! – иронично се усмихна Слави.

– По човешки изглежда незаслужено, но е необходимо, – отбеляза бащата.

– И защо е необходимо? – сбърчи нос Слави.

– Бог ти е простил много повече ….

Слави замря, а после примирено добави:

– Това е сложно.

– Никак не е сложно за тези, които уповават на Господа.

Слави само въздъхна, но вече бе съвсем успокоен.

Грижата за болните бе винаги основна задача на Милена. Тя участваше в група, която правеше опити да помогне на пациентите в интензивните отделения да спят по-спокойно.

Те наблюдаваха какъв е ефекта от сънотворните средства върху тестваните субекти. Променяха средата, в която бяха болните, като симулираха ярко или по-слабо осветление. Включваха аудио записи или устройства издаващи различни звуци, дори пробваха с говорещи медицински сестри.

С направените изводи Милена бе съгласна.

– Маската за сън и тапите за уши, подобряват почивката на болните, но все пак при пациентите в интензивното отделение, трудно се постига спокоен сън.

Някои от групата се питаха:

– В този размирен свят може ли да се намери време и място за почивка?

Милена бе убедена в едно и го сподели с колегите си:

– Мир имат тези, които се доверяват на Бог, независимо от обстоятелствата.

– Господ, друго не знаеш ли? – възрази Пламен.

– Само Той може да осигури мир и почивка за всеки днес.

– Да, да, религиозни мъдрости, – присмя се Румен.

– Можем да си почиваме с увереността в Неговата любов и сила, независимо какво се случва около нас, – твърдо заяви Милена.

Повечето от групата вдигнаха безразлично рамене, но имаше и такива, които се замислиха над думите ѝ.

Срещу Матьо в самолета по пътеката между седалките вървеше затлъстял мъж, чийто корем висеше над колана му. Отчаян и объркан от грамадното туловище, той се обърна с молитва към Бога:

– Често съм се отклонявал от пътя ти. Не винаги съм бил такъв, какъвто трябва да бъда, но виж този огромен мъж, който идва ….. смили се над мен, Господи. Моля те, помогни ми.

Малко преди това Матьо изпитваше облекчение като изразяваше задоволството си:

– Много се радвам, че това крещящо дете седна в задната част на самолета. Сега мястото до мен остана свободно.

Но сега …. Колкото повече едрият мъж приближаваше празната седалка, толкова повече Матьо се парализираше от страх и продължаваше да мърмори тихо под носа си:

– Господи, ще се променя. Ще се моля повече. Всеки ден ще започна да чета Библията. Ще давам повече средства в църквата. Всичко ще направя, само нека ме отмине тази чаша.

По чудо дебелият мъж мина покрай празната седалка и седна в задната част на самолета.

Борейки се със сълзите си Матьо се радваше, че молитвата му е проработила и тихо мълвеше:

– Благодаря ти, Боже! Благодаря ти ….

Горкия Матьо трябваше да се моли пак, но по друг повод. Човекът пред него мляскаше от удоволствие, преглъщайки всяка хапка от храната си.