Веднъж в училище едно момиче изтича с разплакани очи при учителката си  и каза:

– Откраднаха ми новата писалка.

– Мило дете, – каза учителката, – не трябва да обвиняваме, когото и да е в това, че ни е открадната някаква вещ. За да разбереш какво има предвид, ще ти разкажа една история.

Момичето престана да плаче и впери очи в учителката.

– Преди няколко години от един много богат господин откраднаха много ценна вещ, спомен от негов починал приятел. Вместо да отиде в полицията и да съобщи за кражбата, той започнал да се моли: „Господи, не успокоявай съвестта на крадеца, докато не върне откраднатото на мястото му“. Вечерта на вратата на този господин се почукало. Когато той отворил видял пред себе си  скромно облечен човек, който със сълзи на очи го помолил да му прости за кражбата на скъпоценната вещ. Той бил дошъл, защото нямал мир в сърцето си. И ти така направи, момичето ми. Кой знае, може и ти обратно да получиш своята писалка.

На следващия ден същото момиче срещна учителката си със сияещо лице  радостно ѝ каза:

– Послушах съвета ви и разказах на Господа за моята мъка. И днес писалката ми бе на мястото си.

„Всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори“.

Елена бе тъжна и подтисната. Край нея само недоволни, а на нея от това вече и писваше. Реши да се помоли и да потърси отговор и утеха от Бога.

– Господи, аз се старая да живея според съвестта си и по законите. Никого не обиждам. Със всички се старая да бъда приветлива. Много работя, но не съм щастлива. Защо е така?

– А ти как мислиш? – попита я Господ.

– Това е заради майка ми. Тя е много труден човек. Никога не ме е хвалила, не е одобрявала това, което правя, не ме е подкрепяла. Само ме критикува, оскърбява, унижава и ругае. За нищо не мога да ѝ се доверя, защото тя ми се присмива, а тайните ми разказва на всички, с иронични коментари. Тя ме притиска, като в желязна рамка, трудно ми е дори да дишам. Ограничава моята свобода. Налага своите правила и ми забранява много неща. Даже ми забранява и да плача.

– А ти опита ли се да направиш нещо относно това? – заинтересува се Бог.

– Стараех се и продължавам да се старая, но всичко изглежда е напразно, – каза Елена с тъга. –  През цялото време се старая да докажа на майка си, че аз мога много неща. Учех се отлично. Работя не от страх, а по съвест. Помагам на хората. Със всички сили се старая да бъда добро момиче, за да ме оцени мама и да ми каже: „Браво! Гордея се със теб!“

– И какво, това свърши ли работа?

– Не. Минаха много години, но нищо не се промени. Тя, както преди е недоволна от мен. През цялото време се старае да ме хване, унизи и разстрои. Тя си е все същата. Думите и действията ѝ ме нараняват.

– Това означава, че и ти не си се променила, – обясни ѝ Господ. – Каквато си била, такава си останала. Ти си жертва, а щом има жертва, трябва да има и тиранин. Ти си се съгласила тази роля да изпълнява за теб майка ти.

– Но аз отдавна вече не съм дете! Възрастен човек съм, – възрази Елена. – Защо в живота ми тираните се умножиха? Тероризират ме всички мама, началника, даже и колегите ми.

– Защото ти все още не поемаш отговорност за себе си, търсиш виновни и се обиждаш от майка си, а и на Мен за това, че сме те направили слаба. Ние нямаме нищо против ти да бъдеш силна.

– Аз вече съм друга. Родих две деца. Измених се. Достигнах определени успехи.

– Нищо не се е променило. Всичките ти успехи нямат стойност, защото не са направени от чисти подбуди.

– А от какви тогава? – Елена се обиди.

– От съображения за гордост. Майка ти те е унижавала, а ти си искала да се издигнеш над нея. Тя те е критикувала, а ти си пожелала да ѝ докажеш, че не си такава. Ти не се чувстваш щастлива, защото твоята крайна цел очевидно е недостижима. Не си пожелала да се промениш, а си поискала майка ти да се измени.

– Да, прав си, – каза Елена, след като помисли малко. – Вероятно е така. Но все още не мога да разбера, защо тя постъпи така с мен? Какво съм ѝ направила?

– Нищо. Навярно тя е очаква от теб нещо особено.

– Какво?

– Хайде да я попитаме, – предложи Господ.

Изведнъж се появи образа на майка ѝ, почти като жив, но прозрачен. Бог се обърна към нея:

– Здравей. При мен дойде дъщеря ти. Тя пита, защо си я възпитавала по този начин? На какво си искала да я научиш?

– Исках да ѝ дам сила. Тя растеше толкова слаба, трудно се приспособяваше и не можеше да се грижи за себе си. В отношенията си с мен тя трябваше да се научи да защитава границите на своето лично пространство. Необходимо е да се закали и да позволи да бъде жестока, когато трябва. Да казва „не“ и направо да заявява своите интереси. До сега не съм видяла резултат, но ще опитвам още  и още. Това е, което искам да предам на моята дъщеря, повече в нашия род не желая да има жертви.

– Не се ли страхуваш, че тя може да те намрази?

– Това ще ѝ помогне повече да обича. Сега тя може само да съжалява себе си и другите, които са слаби като нея. Ще плаче, ще се оплаква и още повече ще отслабва. Тогава какво ще предаде на децата си?

– Какво очакваш от нея?

– Чакам в отговор на моите нападки да каже твърдо: „Спри, мамо!“ Когато порасне, тираните ще я оставят и ще уважават личното ѝ пространство. Тогава ще мога да си отдъхна и просто да бъда майка …..

Изминали са толкова векове, а целият свят все още чака този мир, за който са пели ангелите в първото утро след Рождество. Даже страната, в която се е родил Исус, страда от насилие и въоръжени конфликти.

– Къде е този мир? – ще попитате.

Той живее в сърцата на тези, който уповават на Божията благодат. Човек има мир в себе си дотолкова, доколкото се доверява на Христос.

В същото време, нашата земя се разкъсва от войни и размирици. Не зная такава страна, където цари пълен мир и безопасност.

Най-страшната война е между нас и Бог. В тази война ние упорито се бунтуваме срещу Неговата власт и смело решаваме да изградим своя живот без Него.

Сега имаме възможност да се примирим с Бога и да предадем своя живот в ръцете на Господа. Ако направим това ще имаме мир с Бога, мир в сърцето и мир един с друг.

В какво се състои психическата хигиена?

На първо място, това е позитивното мислене. Това е такъв начин на възприемане на света, при който не се акцентира на проблемите, а на  възможностите, които могат във всяка ситуация да намерят изход.

Осъзнавайки, че Господ е винаги с нас и че с Него е лесно да се живее, ние винаги ще разчитаме на Неговата помощ.

Позитивно да мислиш означава да видиш света и себе си такъв, какъвто ви вижда Бог. Творецът ни вижда като Негови деца.

Светът около нас, в който ни е поставил Господ и Го е сътворил, изобилства с красота и възможности. Нужно е само да се види това.

Някои хора с недоверие се отнасят към света, в който Бог ги е поставил. Мнозина трудно приемат времето, в което живеят. Те не харесват политическата система, за всичко винят икономиката. За тях младежите са безнадеждно пропаднали и са се развалили.

Помислете, кой човек е близко до изпълнението на предписанията от Евангелието? Този чието убеждение е, че другите се стремят да му направят зло и че от всеки може да се очаква подлост и подмолни действия или този, който твърди „Всеки е готов да откликне на моята молба за помощ“.

Каквото е отношението на човека към хората, такъв ще бъде и резултатът за самия него.

От самото рождение хората познали в Христос Царят. Нещо във неговия външен вид им внушавало благоговение и верноподанически чувства.

Мъдреците му принесли дарове. Пастирите паднали пред Него и се поклонили.

Ирод искал да Го убие, вярвайки, че в една страна не може да има двама царе.

От самото начало на служението си Христос изисквал от хората благоугоден живот. Той им разяснявал, че не могат да служат на двама господари.

Жени и мъже оставяли делата си и вървели след Него с послушание и преданост.

Неговите думи карали враговете му да признаят: „Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек“.

Той е бил повече от поет, от обществен деятел и лечител.

Ние няма да можем да разберем Христос, докато не Го признаем за Цар на царете и Господ на господарите.