Слънцето прежуряше. Сякаш си отмъщаваше на някого.

А на сянка седяха дядо Дечо и приятелят му Трифон. Плувнали в пот, двамата бършеха лицата и вратовете с големи носни кърпи.

– Добре учех математиката в училище. Шестици по този предмет имах още в началните класове, – похвали се Дечо.

– Е и какво от това? – вдигна рамене Трифон.

– Като увеличават пенсионната възраст, пресметни колко пари крадат от теб и от мен? Работа няма, пенсии не дава, а къде отиват парите, които не ни отпускат докато изпълним условията им?

Горките, бяха на възраст, в която никой не ги искаше на работа, а не можеха да се пенсионират, защото нямаха необходимия стаж.

Как ще имат? Като затвориха сума ти предприятия, а новите бизнесмени на такива като тях не даваха работа, търсеха по-млади. Все пак не бяха мързеливи хора и си намираха някакво препитани, за което никой не ги осигуряваше.

А сега трябвало да навършат 66 години и не знам колко си месеца, да имат поне 15 години трудов стаж и тогава щели да им дадат най-много 85 процента от минималната пенсия.

– Е, като вдигаме врява ще ни дадат ли повече, макар и със закъснение? – попита  иронично Трифон. – Нали все за такива като нас нямали пари.

– Такива разпоредби са предназначени само за наивници и глупаци, – на свой ред изказа негодуванието си Дечо.

– Или тези, които не умеят да смятат добре. – засмя се Трифон, а след това прибави примирено, – Аз съм бил винаги за народа. Не си мисли че съм революционер.

–  Силните са длъжни да носят немощите на слабите и да не угаждаме на себе си, – нравоучително подхвана Дечо. – Ако си здрав помогни на болния, а ако си млад окажи помощ на сирачето и вдовицата.

– Какво е това правителство? – изропта Трифон.

– Това са хората, които трябва да допринесат за добруването на народа в страната си, – поясни Дечо, като потисна гнева си.

– Ей така просто да вземат парите на възрастните хора, – махна с ръка Трифон, – това, извинявай, не е по християнски.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Днес беше кошмарен ден. Всичко вървеше наопаки. За беда шефът на фирмата Генади Славов бе загубил някъде настроението си. Очите му хвърляха огнени искри. А ако някой го погледнеше щеше да го изпепели.

Денис Живаров бе един от най-компетентните сътрудници във фирмата. За нещастие точно в този ден той срещна в коридора Славов.
Генади изсумтя и изкрещя в лицето на Живаров:

– Това отчети ли са? Не можело….. Трябваше да натиснеш Силов по-яко, тази сделка ми бе необходима….

Денис мълчеше. Той разбираше, че каквото и да каже на шефа си, той нямаше да го чуе.

В Славов клокочеше вулкан, който всеки момент можеше да изхвърли огнен гняв и да помете всичко наоколо.

– Некадърник, – Славов доближи лицето си до това на Живаров. – От днес не те искам тук, премести се в стаята на онези дребосъци, които изпращам насам натам за дребни поръчки.

Денис разбра. Той не се нуждаеше от повече обяснения.

„Преместват ме от по-висок пост на служба, която няма да ми даде възможност да развия творческия си потенциал“ – въздъхна тежко Живаров.

Денис не изрази възмущението си гласно, нито се възпротиви на Славов, а се премести в стаята на долния етаж.

Минаха две седмици.

Славов едва не се сблъска с Живаров на входа на фирмата.

– Е, как намираш новата си длъжност? – попита Славов.

– Не почтеното и високо място правят човека благороден, – каза съвсем спокойно Живаров. – Достойният и почтен мъж трябва да превърне работата си в уважавана и заинтригуваща. Във всяка дейност трябва да се търси живеца и сърцевината, за да са превърне тя във важна и изпълнена със смисъл.

– Прав си, Живаров, – наведе глава Славов, – сгреших в яда си и те преместих на по-нисък пост. През тези две седмици много ми липсваше твоят съвет и твоето рамо, което ме подкрепяше винаги. Върни се на старата си служба.

Живаров се усмихна и двамата сърдечно си стиснаха ръцете.

На пътя имаше локва. Кална и мътна, непривличаща с нищо погледите на минаващите.

Тя си летеше там, гледаше небето и се мечтаеше:

– Колко е красиво небето. Невероятно лъчезарно и синьо е. Ех ако можех като облак да се нося по него.

Мечтите ѝ бяха много смели. За нея да се носи като облак по небето изглеждаше много хубаво.

– Може би тогава би се чувствала по-силна, мощна и влиятелна, – въздъхна локвата..

А защо не? Тя бе смела локва. Не би се спряла пред нищо само и само да докосне небето.

Облакът  съгледа нещастната локва и започна да ѝ се присмива:

– На теб ти е дадено да живееш в калта. Там ти е мястото. Къде си навираш носа във висините?

Изведнъж закона на кръговрата се намеси в тяхната дискусия.

И нещо се промени в живота на локвата и облака. Това стана без избухване на гняв или съчувствие, съпроводено със симпатия, отзивчивост, благоразположение и снизхождение.

В резултат на това локвата се изпари и се издигна като облак в небето. Сбъдна ѝ се мечтата!

А облакът се изля като дъжд на земята и лицето му се опръска с кал.

Внимавайте на къде е насочено вниманието ви!

В крайна сметка там, където е отправен погледа ви, за където копнее сърцето ви, там ще живеете.

Денят бе облякъл вечерния си воал. Безброй огньове ярко огряха небето. Деница стоеше на прозореца, подпряла глава на дланите си. Негодувание и болка се четеше на лицето ѝ.

Баба Климентина влезе в стаята и тъжно погледна внучката си.

– Днес гневът обърква много хора в нашия свят, – промълви тихо старата жена.

– Самата аз не знаем как да се справя с гнева си, – вдигна обезкуражено глава Ралица.

– Глупавите хора изразяват открито гнева си, но разумните са търпеливи и го задържат, – каза баба Климентина.

– Знам, че трябва да мисля преди да говоря. Това забавяне, ми е казвала мама, е сигурно средство срещу гнева.

– Не винаги трябва да отлагаш. Ако имаш проблем трябва да се справиш с него. Понякога забавянето води до горчивина, която е по-лоша от гнева.  Гневът не винаги е грах, но огорчението е, – въздъхна старицата.

Тя бе видяла много гняв и болка в живота си и знаеше как се чувства сега внучката ѝ. Целта ѝ бе не само да я успокои, но и да я настави как да постъпи, когато дойде следващото предизвикателство.

– Когато отговарям импулсивно, обикновенно реагирам с гняв, – тъжно констатира Ралица.

– Ако чакаш, за да поговорите за всичко, което ви притеснява, конфликта ще се разрасне, – каза баба Климентина. – Колкото по-дълго останеш спокойна, толкова по-добър ще бъде отговора ти. Оставете си време да помислиш върху ситуацията.

– Какво да правя, като все избързвам, а после съжалявам затова, което съм казала? – горчиво поклати глава Ралица.

Възрастната жена се усмихна и сподели:

– При възникване на конфликт си задавам следните въпроси: Истина ли е това, което искам да ѝ кажа или ще ѝ навредя? Вдъхновяващо ли е за нея? Изграждам ли я или я събарям? Необходимо ли е точно аз да ѝ го кажа? И ако е така по какъв начин да го поднеса?

Ралица се обърна и прегърна баба си.

– Благодаря ти! Твоите съвети винаги ми помагат.

– Мисли преди да говориш, – усмихна се топло старицата. – Обмисли нещата добре, преди да реагираш. Това ще ти помогне да забавиш гнева си всеки път, когато си готова да избухнеш.

– Следващия път ще се постарая да го направя, – засмя се Ралица.