Празник е. Хората сами или със близките си се отправят към централния площад.

Младо семейство, мъж и жена, хванати за ръце отпиват от бутилките си по малко бира.

Пред тях върви петгодишният им син, с измъчено лице, с ръцете зад гърба и мърмори на висок глас, за да го чуят всички:

– Когато порасна няма да пия бира, дори няма да си я купувам. Сладолед ще купувам …. за своите децата.

Какво означава качествено време да бъдем с децата си?

Това е времето, когато напълно се потапяме в общението с децата си. Време, в което играем, но не се разсейваме от външни фактори, като телефон, включен скайп, телевизор и неща, които смятаме, че можем паралелно да вършим, докато общуваме с децата си. Например, приготвянето на храна.

В действителност, когато мислим за нещо, размишляваме и планираме, външно не се забелязва, но оказват влияние на играта ни с децата.

Много хора знаят, че малките деца добре разчитат емоциите и поведението на възрастните.

Да прекараш качествено време с детето си, не означава просто да седиш с него. Ако детето е още малко, инициатор на игрите трябва да бъде възрастния човек.

Ако вие наистина активно играете с детето си, то по-добре разбира нещата, разширява своя пасивен речник, улавя интонацията на гласа и оценява по-добре емоциите. Порасналото дете вече само ще предлага свои варианти за игра.

Такива моменти на общение за детето са особени и запомнящи, но главното е да бъдат качествени за неговото развитие.

Не е важно колко време прекарвате с децата си, а колко качествено е то. Дали това общение осигурява солидна основа за доверие и за положително психическо развитие.

Прекарвайте достатъчно време с децата си и се наслаждавайте на всяка минута от това общение. Ценете това време! Играйте, общувайте, разхождайте се, занимавайте се с полезни неща, радвайте се един на друг.

Обичайте децата си просто за това, че ги имате!

Детството минава, но ние го запазваме дълбоко в себе си. Може би за това обичаме приказките.

Четем приказки не само в ранната си детска възраст, но и като възрастни, защото те са пълни с много повече смисъл за нас, отколкото ни се е струвало като деца.

За да си припомните детството и приказния свят, в който сте обичали да се потапяте, ще ви припомня един малък откъс от „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери.

„Възрастните много обичат цифрите. Когато им кажеш, че имаш нов приятел, те никога не питат за най-важното.

Те не казват:

– Какъв е гласът му? Какви игри обича да играе? Лови ли пеперуди?

Те питат:

– На колко години е? Колко братя има? Колко тежи? Колко изкарва баща му?
И после си въобразяват, че всичко са узнали за човека“.

Може би трябва да минат доста години, за да разберем „малкия принц“?

Но не се бавете много, защото той е край вас, с неговите невероятни въпроси и неизказани мисли.

Да, говоря ви за „малкия човек“, който израства пред очите ви, вашата дъщеря или син.

Общувайте с децата си, разговаряйте повече с тях, защото един ден, когато ги потърсите, те вече ще са пораснали….

Съседите гледаха Петър Николов и не можеха да повярват на очите си. Често си шушукаха зад гърба му:

– Направил някакъв експеримент върху себе си.

– Ял безсмъртни бактерии.

Колегите му го уговаряха:

– Като не искаш нас, поне семейството си включи в експеримента.

– Не съветвам друг да повтори опита ми, – казваше загрижено Петър.

Николов бе доктор по геологоминералогическите науки В университета се занимаваше с проблемите на вечно замръзналата земя.

Бактериите бяха негова специализация, макар и не пряка. Преди 20 години микроорганизмите бяха пленили Николов. Той изучи всичко, което учените бяха открили още в началото на 20 век за бактериите във вечно замръзналата земя на полюсите.

Самият той участва в не една експедиция. Увличаше се от идеите на геронтолизите и микробиолозите. Пет години прекара в микробиологичната лаборатория на Университета в Хокайдо, опитвайки да разшифрова ДНК на бактерията.

Тази бактерия Николов беше намерил в замръзналата почва високо в планината и най-странното, тя бе жива. Това беше парадокс, сензация.

– Защо всички живи организми на земята живеят ограничено време? – Петър се разхождаше неспокойно из стаята и разсъждаваше на глас. – Състава и биохимията на клетките до сега е добре изучен. Знаем, че при натрупване на повреждания се нарушава синтеза, разрушава се ДНК. До днес смятахме, че това е основната причина за стареенето и смъртта на живите организми.

Петър разроши косата си с ръка и се вгледа в изследванията си.

– Странно, но с древните едноклетъчни, намиращи се в замръзналата земя, нищо подобно не се случва. Те не се разрушават, не стареят и не умират. Живеят много години и се чувстват много добре. Микроорганизмите са били обградени от лед, но вътрешноклетъчната вода не е замръзнала. Нейното количество се оказа само седемнадесет процента по-малко, отколкото в традиционните растителни клетки.

Бактерията, която Петър изследваше се оказа суперприспособима. Той я бе поставил в бутилка с коняк. Течността помътня но бактерията остана жива.

– Невероятно! – възкликна Николов. – В природата съществуват организми, които не умират от алкохола. Те не само не умират, но и се размножават в него.

Антон, един от колегите му бе полюбопитствувал:

– Ти така ли ги погълна?

– Не разбира се, – засмя се Николов. – В такава концентрация е опасно да се опитва. Конякът използвам само за експеримента. Аз погълнах няколко бактерии, но в безопасна концентрация заедно с вода.

Николов преди да изпробва бацила на себе си, бе провел не малко експерименти с плодови мушици и мишки.

– Резултатите са направо зашеметяващи, – бе споделил с колегите си Николов. – При мишките се подобри двигателната активност и се увеличи продължителността на живота им. Това е парадоксално, защото обикновено тези неща са несъвместими. Колкото повече енергия изгаря организма , толкова по-малко той живее.

Изглежда част от тези бактерии бяха попаднали в питейната вода на района, защото той се славеше с много столетници, независимо от лошата среда и тежките климатични условия.

– Навярно тайната на столетниците тук се крие в уникалните свойства на бактерията, – предположи Николов.

– Как реагираха жена ти и децата ти за този рискован експеримент? – подпита го Стоян, негов приятел от детството.

– Те бяха против, – каза Николов. – Страхуваха се, че мога да умра.

– Изглеждаш по-млад и съвсем си престанал да боледуваш, – подхвърли му Антон.

– В науката се говори за резултат, когато е налице статистика, доказателства и заключения, – каза сериозно Николов. – За опитите с мушиците и мишките написах статия, но за личния си опит нямам морално право да говоря. В крайна сметка, моите субективни заключения могат да бъдат и погрешни.

– Кажи на хората, че тези бактерии действат положително на човешкия организъм и те ще решат, че това е еликсирът на безсмъртието, – засмя се Горан.

– Да но до еликсирът е още далече, – натърти Николов. – Ние не знаем защо живеят полкова дълго и как се приспособяват към всякаква среда. Какво ги защитава, та техния геном не се поврежда? Това ни предстои да открием.

– Ако разгадаем тази загадка, – усмихна се Мирон, – открили сме тайната на дълголетието.

Михаела отиде до прозореца. Още една година ще трябва да среща Нова година с родителите си. А толкова много ѝ се искаше на този празник да бъде с някое момче.

Сълзите без предупреждение рукнаха от очите ѝ.

– Защо всичките ми приятелки си имат момчета, а аз не, – тихо изплака Михаела. – Е, имам Дамян. И той е влюбен в мен. Красив и умен е, но той не е човекът, с който искам да прекарам остатъка от живота си.

Михаела посегна към телефона си и без голямо желание набра номера на Дамян.

„По-добре с него, – помисли си тя, – отколкото пак да прекарам празника с родителите си“.

– Дамяне, можеш ли да отскочиш сега за малко при мен?

– Какво се е случило? Току що излязох от банята и не ми се иска сега да излизам на улицата. Ще ти позвъня по-късно.

– Добре.

Михаела отново заплака:

– Все пак бях права, той не е моето момче. Нима така се обича? Той дори не разбра по гласа ми, колко самотна се чувствам. Трябва малко да поизляза.

Михаела обичаше зимните разходки особено вечер. Но днес нищо не я радваше нито снежинките, които прелитаха около нея, нито празничните гирлянди, нито веселите лица на минаващите край нея хора.

До нея рязко спря кола.

– Можехте под колелата да попаднете, защо не внимавате, – раздаде се мъжки глас.

Михаела вдигна глава. Пред нея стоеше симпатичен младеж, който ѝ се усмихваше.

– Да не ви е лошо? Кажете нещо, не мълчете, моля ви. Хайде ще ви закарам до вас. Къде живеете?

– Дебелянов 23.

През целия път Михаела мълчеше.

– Стигнахме. За първи път срещам такова мълчаливо момиче.

Младежът се огледа. Михаела спеше.  Не посмя да я събуди. Намали звука на радиото в колата и сам не забеляза кога и той заспа.

Събудиха се едновременно. Михаела благодари на младежа и се прибра в къщи.

Телефонът звънеше като на пожар. Търсеше я Дамян.

– Къде изчезна? Започнах да се тревожа за теб. Добре ли си?

– Да.

– Михаела, искаш ли заедно да отпразнуваме Новата година?

– Не, не искам.

Сутринта Михаела пристъпи до прозореца и дръпна щорите. Видя вчерашният непознат да влиза в двора с букет цветя.

– Хайде да се запознаем, – каза непознатият младеж, когато Михаела му отвори вратата. – Аз съм Мирон. Честита Нова година!

След това той си тръгна. Михаела не го покани но бе уверена, че ще се видят пак.

Тя се усмихна на себе си:

– В моя живот стана чудо. Кой казва, че не стават такива неща?

Радостна и щастлива Михаела затанцува из стаята.