В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

Филип и Тихомир току що бяха излезли от църковната сграда. Това, което чуха днес на библейския урок, силно ги бе развълнувало.

Много пъти бяха слушали за разпятието на Христос, но днес сякаш тази история оживя в сърцата им.

– До сега не съм осъзнавал така ясно последствията от човешкия грях, – каза Филип.

– Именно заради него Божият Син беше разпнат.  Не заради Пилат, не благодарение предателството на Юда, не и поради виковете на тълпата: „Разпни го!“, а в резултат на греха на цялото човечество, – с болка каза Тихомир.

– Ужасите от войните и бедността, мъката от самотата и отхвърлянето, отчаяния плач на сираци и вдовици, предсмъртния вик на умиращия от глад, …. и хиляди други трагедии свидетелствуват за това, че живеем в свят, който е отровен от греха, – констатира Филип.

– Ето от това е умрял Исус, – продължи да разсъждава на глас Тихомир. – Горчивата чаша на човешкия грях е причина за Неговото разпятие.

– Спомни си, – отбеляза Филип, – в последните часове от живота си Исус се е молил: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш“.

– Нямаше ли друг начин? Защо Той е изпил тази отвратителна чаша? – възнегодува Тихомир.

– За да не я пием ние с теб, – отговори Филип.

– Греха порази Исус на кръста, но по-силна от греха е Божията любов, – възкликна възторжено Тихомир. – А тя възкресява всеки от нас за нов живот, ако повярваме в това, което е направил Христос за нас.

Двете момчета се засмяха и плеснаха дланите си.

По екраните на кината прожектираха филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“. Янаки реши да гледа този филм, защото негови приятели му бяха казали за него:

– Гледай го непременно, страхотен е!

Купи си билет от най-близкото кино и влезе в киносалона.

– Всички бяхме сковани и смутени, – сподели Янаки с Цанко след прожекцията. – Следяхме действията на екрана без да мърдаме. Младежите, които си бяха купили пуканки, семки и газирани напитки, до края на филма нищо не можаха да погълнат.

– Има случаи, – каза Цанко, – когато хора извършили престъпления преди много години, но са избегнали наказанието, след като гледали филма, отивали и признавали престъпленията си в съда.

– Когато гледах филма, – каза Янаки, – осъзнах каква огромна жертава е принесена за мен и колко ужасни са били страданията на Христос. Пот, кръв, изтезания върху Христовата плът всичко е толкова реално и поразява.

– Всеки от нас трябва да осъзнае тази велика жертва, – каза Цанко. – Не просто да състрадаваме на пребития и разпнат човек, а да схванем, че Творецът на вселената поради любовта си към нас е бил там прикован на кръста.

– Много плаках, когато гледах филма, – каза Янаки, – не си спомням нещо да ме е разтърсило така силно, че да ридая на глас. Когато се огледах наоколо, всички край мен бяха с насълзени очи.

– В такива моменти от нас извира любов и благодарност за това, което Исус е направил за нас, – каза Цанко. – Видял си всичките Му мъки и страдания, нима пак ще се откажеш, да предадеш живота си на Христос?

– Бях потресен от филма и дълго мислих след това, – каза Янаки, – но сега вече съм Негов и съм готов да направя всичко по волята Му.

Пълен мрак. Смрад и зловония се разнасяха наоколо. Стенещи тела се притискаха едно о друго.  Чуваха се вопли, охкания и ридания.

Сатана, господарят над тъмнината, пристъпи към Хадес и каза:

– Имаше един от юдовото племе на име Исус. Той нарече себе си Божий Син. Но той беше човек, повлиях на  юдеите и те го разпънаха. Сега той е мъртъв, приготви се да го затвориш тук и здраво го вържи.
– Сигурен ли си, че е човек, ами ако наистина е ….? – попита притеснено Хадес.

– Разбира се, че е човек, – самодоволно се усмихна Сатана, – чух го да казва: „Душата ми е прескръбна до смърт“. Знаеш ли колко много проблеми ми създаде между смъртните на земята? Преследваше слугите ми. Ако човек бе сляп, куц, прокажен или нещо подобно, го изцеляваше с една дума, а тези, които бях приготвил да бъдат погребани, ги връщаше отново към живот.

– Нима този човек е бил толкова могъщ, че е вършил такива дела? – попита Хадес. – Не можа ли да му се противопоставиш? Ами ако той е по-силен от теб и те сграбчи в ръцете си?

– Хадес, толкова ли те е страх от него? – скастри го Сатана. – Аз не се уплаших, а работих в сърцата на юдеите и те го разпнаха. По-добре се приготви, като дойде здраво да го вържеш.

Хадес сериозно се притесни:

– Господарю на тъмнината, сине на разрушението, ако той е върнал мнозина към живот, с каква сила ще го задържа тук? Грабването на Лазар ми изглеждаше като лошо предзнаменование, защото не като мъртвец, а като птица отлетя от мен. Размисли добре, над нас е надвиснала опасност. Моля те, не го довеждай тук, защото той ще възкреси всички мъртви.

Докато Сатана и Хадес разговаряха се чу силен глас:

– Отворете портите, за да влезе Царят на славата.

Хадес се разтрепера и побутна Сатана напред:

– Върви и ако можеш му се противопостави.

И Сатана тръгна, а Хадес каза на демоните:

– Залостете добре портите и железните решетки, защото ако той влезе тук, ще ни сполети беда.

Но гласът повтори с авторитет и власт:

– Отворете портите, за да влезе Царят на славата!

Хадес реши да да играе ролята на неразбиращ:

– Че кой е този Цар на славата?

– Непоклатимият и силен Господ, – казаха ангелите.

След тези думи портите се разбиха и железните решетки се счупиха. Всички мъртви, които бяха оковани, излязоха от тъмницата. Царят на славата влезе и всички тъмни места на Хадес се осветиха……

Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …