Петя копнееше за мир и спокойствие.

– Мразя конфликтите искам сигурност и стабилност, – каза си тя. – Понякога се чувствам смазана от всичко, което се случва около мен и е извън моя контрол.

Не смееше да включи радио или телевизия, защото новините говореха само за конфликти, болка или кризи. Войни и стълкновения тук и там. Безредици и сблъсъци.

Искаше ѝ се да изкрещи:

– Спрете! Всичко това ме подлудява.

Тя наведе глава и се замисли:

– Как може да се намери мир посред бурята?

Опитът ѝ не бе голям, но тя бе открила един сигурен начин да получи мир в сърцето си.

Усмихна се и възкликна:

– Разбира се, това е толкова логично. Просто трябва да се обърна към Принца на мира. Да, Той е моят мир.

Божият мир не винаги веднага успокоява бурята, но ни осигурява спокойствие в душите ни, докато сме в нея.

Това е мирът, но той е извън нашето разбиране.

Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Стефан се раздразни сериозно. Той бе изнервен, а Стоян му казва:

– Спокойно!

– Как спокойно, когато виждам, че всичко се разпада, – бурно реагира Стефан. – От къде да го взема това спокойствие?

– От Бога, – отговори му Стоян. – Само Той дава мир, който никой ум не може да схване.

– Това няма никакъв смисъл, – тръсна глава Стефан. – Как да не се притеснявам за нищо? Да живея с някаква илюзорна увереност, че всичко е наред, когато съм притиснат от толкова много проблеми?!

– Това може да ти звучи нелогично, – усмихна се кротко Стоян, – но не е ли прекрасно? И все пак това не е чувство, а състояние, в което няма тревоги …

– Искаш да кажеш да бъда нехаен или да не ми пука за нищо? – прекъсна го Стефан.

– Признавам си, че и аз не мога да го проумея напълно, – добави Стоян, – но знам, че е така.

Стефан само вдигна рамене и се засмя:

– Едва ли очакваш тортата да стане сладка, ако случайно в нея си изтървал черен пипер?!

Скоро Антон Петров получи покана да изнесе лекция по въпроси, които скоро бе разгледал в статия на едно научно списание.

– Къде се намира това? – запита се той.

Бързо намери посоченото място на картата и възкликна:

– Но това селище е сгушено в планината, – каза си той. – Кой ще ме слуша там?

Въпреки съмненията си, относно това начинание, Антон прие поканата.

Изведнъж Петров се замисли и си каза:

– Там където ме канят, навярно има сняг и е студено. Такъв е сезона сега.

Антон плесна с ръце, поклати глава и изяви желанието си гласно:

– Хубаво би било да ме поканят в някоя тропическа местност. А защо не на Хавайте?

Той реши да се пошегува и написа в една от социалните мрежи:

– Приемам покани за изказвания в Хавайте. Нямам някакви особени претенции. Съгласен съм за всеки от Хавайските острови. Не искам хонорар. Само самолетни билети, храна и бунгало на плажа.

Много писаха под неговото шеговито предложение. Те също искаха да пътуват до Хавайте.

Антон се хвана за главата и започна да се смее:

– Това е невероятно! Човек вземе да се засили, дори прави „саможертва“, а това вдъхновява другите да правят същото.

Антон се засмя и попита:

– Колко жизнено пространство му трябва на човек, за да бъде щастлив?

Павлин поклати глава и отговори:

– Ако си живял в една и съща стая като дете с брат си, сестра си или дори с вашите родители, баби и дядовци, тогава изглежда, че колкото повече стаи имаш, толкова е по-добре.

– Осъзнай, – провокира го Антон, – че можеш да бъдеш само в една стая в даден момент! Не можеш да използваш всички стаи в къщата едновременно.

– Но аз мога да се местя от една стая в друга, – възрази Павлин.

– Мисля, – почеса се по главата Антон, – че една стая е достатъчна за човек. Ако семейството е голямо, тогава всеки има стая, плюс общо пространство под формата на по-голяма такава.

– Ами тези в замъците? – плесна с ръце Павлин. – Имат по двадесет и нещо стаи …

– Радват се на суетата си, но това не ги прави истински щастливи, – подчерта Антон. – Освен това, въпреки че е невъзможно да консумирате всички стаи наведнъж, все пак ще трябва да се плаща за тях! Отопление, почистване, поддръжка и т.н.

– И какво сега да си стои в стаята, като в клетка? – попита с голяма ирония Павлин.

– Казах това, – наблегна Антон, – че ако мечтаеш за голяма къща това има смисъл, ако семейството ти е голямо. В противен случай една стая е напълно достатъчна за човек.