Гласът на отец Григорий ечеше в катедралата:

– Болестта на нашето време е да поставим вярата пред съдийския престол на разума. Но който иска да влезе в Небесното царство трябва да постави разума в служба на вярата. Само вярата ни сочи пътя и целта…..

Стефка седеше на пейката близо до амвона. Гледаше проповедника право в очите. Думите му падаха като мълния върху главата ѝ. Проповедта му сякаш беше само за нея.

Думите на свещеника изобличаваха сърцето ѝ, разкриваха борбата, която Стефка водеше през последните няколко седмици, посочваше изкушенията на които бе готова да се поддаде.

– Чувате ли съскането на змията, когато се двоумите дали да последвате Господа или вашите плътски желания? Запомнете, желанието на плътта е насочено срещу духа. Плътта и духа са противници. Този който е последвал призива на плътта, не може да изпълни Божията воля ….

Стефка отвори сърцето си, за да приеме словото на свещеника, за да заглуши последните съмнения на душата си. Може би така щеше да бъде щастлива в дома на съпруга си и ще забрави увлеченията по другия…

– Ако живеете следвайки плътта, ще умрете. Ако убиете греха чрез духа, ще живеете. Похотта е трън в плътта. Вашата плът ви изкушава към грях. За това трябва да мразите сладострастието, както самия грах ….

Свещеникът изричаше думите високо и ясно, всяка една от тях бе част от вечната истина. Колко различно звучаха те от обичайните шумни приказки, който Стефка чуваше в кафенето и на улицата. Това бе езикът на истината, изказът на вечния Бог.

– Който иска да се хареса на жена, се грижи за светските неща. Който иска да бъде одобрен от Бога, насочва цялото си внимание към Божиите дела. Поради опасност от поквара всеки мъж трябва да има една жена и всяка жена един мъж. Бракът е лекарство срещу злото. Чрез него двамата съпрузи заедно се противопоставят срещу греха ….

Сега Стефка разбра защо съпругът ѝ не я бе докоснал преди брака, той е искал да ѝ покаже как човек трябва да се противопоставя на тръните в плътта. Тя затвори очи и помоли Бога да остане вярна на съпруга си и да не се поддава на изкушенията предложени ѝ от живота.

Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..

Веднъж на един параход възникнал пожар. Сред пътниците настъпила паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома. Той привързал своето съкровище на кръста си, надянал спасителния пояс и се надявал така да доплува до брега.

Когато се готвел да скочи във водата към него изтичало момиченце и с отчаяния започнало да вика:

– Спасете ме! Аз нямам баща, който да ми помогне. Не мога да плувам. Много ви моля, спасете ме!

Мъжът виждал пред себе си прекрасно детско лице, обляно в сълзи и две уплашени детски очи. Какво да прави? Погледнал към чантата си със златото, а след това към нежната детска ръка, хванала се за него.

В главата му се завъртели противоречиви мисли: “ Не мога да спася и двете. Трябва да оставя златото или детето“.
Мъжът решително хвърлил златото във водата и хванал детето за ръка. Последвал скок. Неимоверни усилия, отчаяна борба, но двамата благополучно стигнали до брега. Стигайки до брега, мъжът паднал в безсъзнание.

Когато златотърсачът дошъл в съзнание, усетил, че момиченцето разтрива гърдите му. Нежното лице на детето било покрито със сълзи.

Сега това дете му било много скъпо. Той го е спасил, но е загубил съкровището си, което е събирал с много труд, в продължение на много години, дори с цената на живота си.

В света се чуват милиони гласове, стенанието на измъчени сърца, погиващи в греха и множеството пороци. Те викат: „Помогнете ни, спасете ни!“

Хвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпоценни! Предайте се на Господа и той ще направи от вас инструменти за спасение на хората.

Спасението на душата винаги е била и винаги ще бъде най-висшата цел на човешкия живот. Всеки християнин трябва да счита за своя основа цел спасяването на погиващите, а всичко останало – средство към тази цел.

Работилницата бе ярко осветена. Благой стоеше с гръб към вратата и работеше върху някаква женска фигура. Лицето му беше бледо и сериозно. Бе облякъл проста работна престилка.

Райна стоеше зад него и го наблюдаваше мълчаливо. Не беше го виждала от две седмици, но се зарадва, че е здрав.

Благой вдигна глава и се обърна.

– Рени, – извика Благой объркано, – Кога дойде? Защо не се обади?

– Сам ли си? – попита Райна.- Къде е домочадието ти?

– Жена ми с децата замина на село. Исках да остана за определено време сам.

– Няма да ти преча, – леко се усмихна Райна, – След неприятностите, които ти се случиха, помислих, че си болен и затова наминах да те видя. Никой не те е виждал от две седмици навън ….

– Не си отивай, – помоли я Благой. – Радвам се, че дойде …. Нямах представа колко е трудно да си сам ….

Благой говореше спокойно и непринудено. По лицето му нямаше следа от надменността и високомерието, които демонстрираше преди провала си. Тъмните му очи излъчваха топлина и дълбоко скрита мъка.

– Коя е тази жена? – кимна Райна към недовършената статуя пред него.

– Това е най-прекрасната добродетел, която се надявам да заблести в нашите дни.

Райна не разбра веднага, какво имаше предвид Благой.

„За коя добродетел говореше? Справедливостта? Смелостта? Само да не е отмъщението“, – каза си наум Райна.

Скулптурата със сигурност имаше нещо общо с  злополучното му поражение. Вероятно тя бе израз на наранената му гордост.

Женската фигура бе прекрасна. Те се усмихваше лъчезарно. Седеше върху земното кълбо, а в ръката си държеше слънцето. Булото ѝ  бе полусвалено.

Вероятно това було изразяваше времето. Но коя беше тази жена?

Изведнъж Райна прозря замисъла му.

– Имаш предвид истината? – попита неуверено Райна. – Вярваш, че истината ще излезе наяве?

– Правилно, – кимна с глава Благой. – „Времето разбулва истината“. Правя го, за да се утеша, а може би и за да си възвърна вярата в таланта си.

– Съжалявам за това, което се случи с теб, – искрено каза Райна.

– Може би така е по добре, – в гласа на Благой се усети болка. – Навярно  светът трябва да престане да ме хвали за известно време. Знаеш ли, в такъв момент човек започва да вижда живота си по друг начин! Изведнъж започва да проумява, че това, към което се е стремял, не си заслужава усилията. В крайна сметка остават малко неща, които наистина са важни.

Двамата стояха и мълчаха в притихналата работилница. Часовникът на градската кула отброи девет часа. Нощта пристъпи и погълна последните лъчи на деня.

При един свещеник дошъл мъж и се оплакал:

– Ние с жена ми постоянно се караме за дреболии. Тя ме обвинява, а аз нея. Отношенията ни се обтегнаха докрай и можем да стигнем до раздяла.

Свещеникът попитал мъжът:

– Молите ли се заедно във вашето семейство?

– Не, – отговорил мъжът.

– Примирете се с Бога и проблемите ви ще бъдат решени.

И мъжът го направил. Застанал пред Бога и изповядал греховете си. Неговото сърце се изпълнило с мир.

Няколко дена по късно съпругата и децата му приели Исус Христос за свой Господ.

Сега това семейство е щастливо и Исус е глава на този дом.

Пътя към семейното щастие се крие в признаването на Господ Исус за глава на семейството.

Исус Христос е основата на нашия мир с Бога, семейството, родителите, децата и всички хора около нас. Той е източник на сила и вдъхновение за своите последователи.

Исус може да съживи погиналата в греха душа. Той може да обнови живота на хора, които са загубили всичко.

От оковите на житейските суети, задушаващата атмосфера на страстите и пороците чуйте призива на Исус Христос, за да живеете един обновен живот с Бога.

Нека дадем дължимото място на Исус Христос в нашите семейства.