Симеонов нервно крачеше из стаята и тихо промърмори:

– Добре, сега ще направя това, което казвате, но после какво ще правим? Как ще се оправя с недоволните.

Добромиров се замисли, а после каза:

– Едва сега започва да се прибира реколтата. Поне няма да има вълнение, докато положението не стигне до пазара, когато всеки ще иска да продаде продукцията си. Да всички са насели една и съща култура, защото им казах, че фъстъкът обогатява почвата. Сега на събирането им кажи, че след десет дни ще бъдат предложени  множество приложения на фъстъците.

Симеонов поклати глава и кисело се усмихна:

– Не искам да ги лъжа. Изобщо не ми е до шеги. Имате ли някакъв план?

– Разбира се, че имам, – каза спокойно Добромиров, – след десет дена както ви казах ще предложа доста приложения на фъстъците, така че те ще се изкупуват масово на пазара, даже няма да стигнат.

– Няма да ви напомням, че имате само десет дни, това е срока, който вие сам предложихте.

– Вижте, господин Симеонов, това отдавна съществува, но никой до сега не го е открил. Всяка сутрин отивам в гората и Бог ми разкрива своите тайни. Според това, което чуя планирам деня си. До сега не съм налучквал методите, които използвам. След разговора си с Него отивам в лабораторията и изпълнявам инструкциите Му. А днес Го попитах, защо е създал фъстъка.

Симеонов го изгледа внимателно, поиска да му каже нещо, но само махна с ръка.

– Не съм луд, не бойте се, – усмихна се Добромиров. – Кажете ми без заобикалки, какво ви смущава?

– Какво ти говори Бог?

– Най- напред почнах да се самосъжалявам за съвета, който бях дал на месните земеделци. След като бях разговарял с тях, разбрах, че положението е станало взривоопасно. И днес попитах Бог: „Господи, защо си създал вселената?“, а Той ми каза, „Питай за нещо, което твоя ум ще може да възприеме“. Тогава Го попитах: „Защо си създал хората?“ Отговорът гласеше: „И това няма да разбереш“. Заинатих се и попитах: „Защо си създал тогава растенията?“ Той отговори: „Това е тема извън обсега на умствените ти възможности“. Бях отчаян и прошепнах: „А фъстъците? За тях ще ми кажеш ли?“ „Да за тях ще ти кажа. Иди в лабораторията си и разгради един фъстък във вода, мазнина, смола, захар, скорбяла и аминокиселини. След това всичко смеси съгласно трите Ми закона за съвместимост, температура и налягане“. Така, че господин Симеонов след десет дни ще имаме отговора.

Двамата се засмяха, после Симеонов попита:

– Бог винаги ли отговаря?

Добромиров изведнъж стана сериозен.

– Той винаги ми е давал идеи, но това не ме прави по-различен от другите хора. Бог дава на всеки човек. Тези идея посочват къде е скрито едно или друго съкровище на познанието. Но всеки трябва да реши сам за себе си. Помислете само, има толкова много хора измъчвани от депресия и те са в това състояние, защото не са пожелали да претворят идеите, които им е дал Бог. Човек, който се отказва от тези идеи затъва в бездънното блато на самосъжалението и угризенията, а тези, които ги осъществяват се чувстват щастливи и удовлетворени.

Това наистина се е случило, промених само имената. Човекът разкрил на хората над 300 приложения на фъстъците е Джордж Уошинктън Карвър и то по време, когато пазарът е бил препълнен с фъстъци.

Ангел и Бойко продължиха обиколката си. Около тях имаше многообразие от предмети.

– Навярно си виждал отчаян човек, – започна Ангел, – а и самият ти навярно си изпадал в подобно състояние. Отговори ми тогава, защо някои хора изпаднали в подобно положение решават да се самоубият, а на други им идва на ум, че са способни на велики дела?

– Не знам точно …. по-скоро не съм се замислял над това, – смънка несигурно Бойко.

– Ами помисли тогава, – провокира го Ангел.

– Може би това зависи от обстоятелствата, – малко неуверено каза Бойко.

– Само слабите хора се влияят от обстоятелствата, – натърти Ангел, – мъдрите ги превръщат в свои оръжия. Трябва ли да свеждаш глава и  да се измъчваш, пред всяка трудност, която ти се е изпречила? Твоите решения зависят ли от обстоятелствата?

Ангел се усмихна, а Бойко се намръщи.

– Не, не зависят, – отговори твърдо Бойко.

– И аз мисля така, – кимна с глава Ангел. – Обстоятелствата не са решаващи. Те са ежедневни уроци, от които човек черпи познание и мъдрост. Подтиснатия човек пилее прекалено много време, за да мисли върху настоящото си положение. Той не оставя място за по-ведри мисли, например, как той би искал да изглеждат нещата.

Бойко вдигна глава и смело попита:

– Защо се отказваме толкова лесно? Защо се оставяме на течението в живота да ни носи където си иска? Защо заобикаляме възможностите си?

– Заобикаляш и се оставаш по течението, защото нямаш вяра, – каза Ангел. – Пътя на най-малкото съпротивление ти спестява уроците на живота. Но ако се оставиш по течението, никога няма да достигнеш желаната цел.

– Е, да повечето хора се отказват, когато загрубее играта, – съгласи се Бойко. – Видят ли, че пътят стане опасен, те изостават.

– Понякога е важно да усетиш товара на гърба си, – засмя се Ангел. – Трябва да почувстваш пулсиращата и неудържима сила движеща кръвта ти. В периоди на бедствия, страх и ужас се изявяват само силните хора. Най-здравата стомана се калява в най-силния огън.

Бойко усещаше някакъв подем в себе си. Той вече се досещаше как да разреши проблемите си. В него се бе засилила увереността, че непременно ще успее.

Огънят бавно се разгаряше в печката. Клоните пращяха и съвсем слаб дим се издигаше над тях.

Явор и Цено бяха седнали край масата и сгряваха замръзналите си тела с виното, което от време на време доливаха в чашите си.

Вчера бе топло и слънцето радостно се усмихваше, а днес студен и силен вятър смразяваше всичко. Хората, колкото и да се загръщаха с дрехите си,  бяха пронизани от  тази вихрушка чак до сърцата си.

– Твърде дълго държах прошката заключена в сърцето си, – намръщи се Цено. – Смятах, че повечето хора са недостойни да получат прошка от мен. Така скрита в мен, тя покълна в сърцето ми, но разваленото зърно даде горчив плод.

– Време е да сложиш край на това, – каза Явор. – Не разбираш ли, че прошката има стойност, когато е подарена? Като простиш се освобождаваш от демоните на миналото. Те и без това не са ти необходими. Постави ново начало.

– Ще посрещна деня с опрощение, – заяви твърдо Цено. – Ще простя и на тези, които не са ме молили.

– Знаеш ли колко пъти съм кипвал от думи или действия на някого, който дори не се сеща какво ми причинява? – засмя се Явор.

– О, аз съм губил безценни часове, – сбърчи нос Цено, – като съм си представял как му отмъщавам и споря с него.

– Яростта, с която си подхранвал душата си, е засягала само теб, – каза Явор. – Този, който те е обидил, не разбира какво е направил.

– От сега нататък, – зарече се Цено, – ще прощавам тихомълком и на онези, които не осъзнават, че се нуждаят от това. Давайки прошка, аз ще се отърва от болезнените мисли. Отказвам се от горчивината, която следва всичко това. Ще простя на тези, които ме критикуват и обиждат несправедливо. Всеки, който подчинява мнението си на другите, особено, когато вижда, че то не е правилно, става роб.

– Критиците на стремежите и мечтите ти, не разбират каква висока цел си си поставил, – подкрепи го Явор. – Не допускай тяхното презрение да се отрази на поведението ти. Прости им, че нямат достатъчно прозорливост и продължи напред.

– Вече знам, – засмя се Цено, – че чуждите критики са цената , която трябва да платя, за да надскоча посредствеността. Ще простя и на себе си.

Тук Цено наведе глава, очите му се премрежиха от сълзи, а след това продължи:

– Премислял съм отново и отново всяка грешка, всеки провал, всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка недостигната цел и всичко това водеше до неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше и парализираше.. Изпитвах разочарование от себе си и вместо да поправя нещата бездействах.

– Трябва да изтриеш съмненията и страховете, – каза  Явор, – които възкресяват миналото ти. То не трябва да предопределя живота ти.

– Прощавам си, – заяви твърдо Цено, – прощавам на всички, дори и на тези, които не са ме молили за това. Животът ми започва наново.

Настойчив до упоритост Стойков чакаше пред вратата. За него затворена врата, непристъпен обект и зона до, която не се допускаха външни лица нямаше.

През изминалите години натрупаният му журналистически опит му подсказваше, че и този път ще успее.

Вратата се открехна и Стойков застана пред човека, който трябваше да интервюира.

Добромиров вдигна неспокойно вежди, но се усмихна на журналиста и каза:

– Отдавна ли чакате? Заповядайте, нека влезем вътре.

Когато двамата се настаниха край една малка масичка, Стойков седна и преди още Добромиров да се настани удобно, журналистът направо изстреля въпроса си:

– Какво ще направите когато победите?

– Искате да знаете на къде ще поведа народа ли? – парира с въпрос въпроса на журналиста Добромиров.

– Да, какъв ще бъде главният ви приоритет?

– Това е много важен въпрос, – каза спокойно и бавно Добромиров, докато събираше мислите си, за да може по-точно и ясно да се изрази. – Часове наред съм размишлявал над това. Най- напред мисля да започна с опрощение.

– Какво имате предвид? – изумена го изгледа журналистът.

– Много просто, – усмихна се Добромиров, – всичко започва с извинение и милост. Прошката ме прави пълноценен съпруг, баща, приятел и водач.

– Не разбирам, какво общо има изборът ви с прошката?

– Случвало ли ви се е да бъдете толкова разочарован и ядосан на някого, че непрестанно си мислите колко несправедливо е постъпил с вас? Дори, когато трябва да почивате, вие предъвквате онези моменти на огорчението си и съобразявате какво е трябвало да му кажете. Вместо да се радвате със семейството и приятелите си, цялата ви енергия се насочва към човека, който ви е обидил.

– Да, случвало ми се е и това не е било само един път, – смънка притеснено Стойков.

– Бизнес провалите, семейните скандали и загубите в политическата надпревара се дължат именно на подобни чувства. А големите успехи се дължат на разкриването на една малка тайна.

– Каква тайна? – скочи Стойков сякаш надуши, че тук има нещо сензационно.

– Това е тайната на прошката. Не ти коства нищо, но струва милиони. Тя е на разположение на всеки, но малко са тези, които я използват. Ако приемеш да прощаваш, ще бъдеш уважаван и търсен. Освен това и другите ще са склонни да ти прощават.

– На кого трябва да простя? – Стойков нацяло се бе объркал.

– На всички, – спокойно отговори Добромиров.

– Но ако те не ме молят за прошка?

– Повечето няма да го направят, – потърка с ръка брадата си Добромиров. – Има хора, които са изпълнени с гневни мисли и изобщо не подозират, че са направили нещо нередно.

Стойков свъси вежди:

– Не мога да разбера, как мога да простя на човек, който не ме е молил за това?

– Дълги години си мислех, че да прощаваш е рицарски жест. Но като наблюдавах успелите хора, си изградих съвсем друга представа за прошката. Дори и в Библията не пише, че трябва да простиш на някой, който те моли за това.

Стойков бе отворил широко уста и само поглъщаше думите на Добромиров като някаква манна.

– Прошката не е награда, – продължи със разсъжденията си Добромиров, – тя е дар. Когато прощавам, аз се освобождавам от гнева и омразата, които са намерили място в сърцето ми. Така освободен напредвам необременен. Прошката, която даваш на другите е дар за самия теб.

– До сега не съм с замислял за това ……, – каза смирено Стойков.- Излиза, че прошката е в моите ръце.

Добромиров кимна с глава. Двамата си подадоха ръце и се разделиха.

Двамата седяха на сянка в градината и си похапваха грозде.

– Ти каза, че във всяка ситуация трябва да търся мъдрост, – Васко погледна въпросително Йордан.

– И това е точно так, – потвърди Йордан. – И ти като повечето хора слушаш, но не чуваш. Мъдростта чака да бъде открита. Тя не се продава и не се купува. Само трудолюбивият може да я открие. Когато човек я намери изпитва удовлетворение.

Васко мълчеше навел глава.

– Миналото не се променя, – каза Йордан като се досещаше за болката на Васко, – но бъдещето може да се измени. Ние непрекъснато се променяме. За това и процесите в бъдеще се променят в зависимост от това какъв път сме поели. Ето ти имаш дъщеря ….

– Каква връзка има Ели с това, което ми говориш? – прекъсна го недоволен Васко.

– Знаеш ли какви са приятелите ѝ?

– Разбира се, – изстена Васко.

– Какво означава „разбира се“? – не го остави намира Йордан.

– Разбирам на къде биеш, – смръщи вежди Васко. – Нейните приятели ѝ влияят положително или отрицателно. Когато се събере с добри деца, нямам проблеми с поведението ѝ, но понякога общува, с когото не трябва, а после с майка ѝ се налага да се справяме с последствията.

–  Какви последствия имаш предвид?

– Начин на говорене, обличане, отношение към околните, … На нейната възраст всичко, което прави е резултат от влиянието на някого.

– Какво правиш, за да насочваш дъщеря си в правилната посока?

– Контролирам я с кого дружи, – едва не извика Васко.

– А на каква възраст хората представа да се влияят от другите? – попита съвсем спокойно Йордан. Очевидно е, че всеки от на се влияе от хората, с които общува. Ако се събереш с хора, които постоянно ругаят и от твоята уста скоро ще започнат да се сипят такива „бисери“. Ако приятелите ти са мързеливи и разчитат на подаяние, в работите ти ще настъпи истински хаос.

– И това стъпка на мъдрост ли е? – Васко погледна иронично Йордан след нравоучителното му поучение.

– Може би една от най-важните, – прие съвсем сериозно предизвикателството Йордан. – Подбирай внимателно хората, с които общуваш. Ако при избора на приятели толерираш посредствеността, тя се настанява в собственият ти живот. Ако мързелът не те дразни, означава, че приемаш леността за начин на живот. Когато се съветваш с добри приятели имаш сигурност. Разумните съвети са животворен извор., чрез тях ще избегнеш всеки капан.

– Благодаря ти за съветите, – уморено закима с глава Васко.

Йордан тупна по рамото приятеля си:

– Хайде да отидем на реката.

Двамата се засмяха и тръгнаха.