Позата ѝ беше доста странна. Тя бе на колене, като молещ се човек. Тялото ѝ бе наклонено напред, а ръцете ѝ държаха нещо, което бе притиснала до гърдите си.

Срутилата се къща бе наранила гръбнака и главата на жената.

Много трудно ръководителят на спасителната група промуши ръка си през тесния процеп на стената към тялото на жената. Той се надяваше, че тя все още да е жива, но тялото ѝ бе студено. Жената беше мъртва.

Заедно с останалите спасители, той тръгна да обикаля другите срутени къщи. Но нещо го потегли обратно към мъртвата жена.

Мъжът застана на колене промуши главата си през процепа и проучи с ръка мястото под тялото на умрялата.

Изведнъж мъжът се развълнува и извика:

– Дете! Тук има дете!

Останалите спасители внимателно почистиха развалините около тялото на жената. Под трупа лежеше три месечно бебе, увито в пъстро одеяло.

Жената се бе пожертвала, за да спаси сина си. Когато бе усетила, че къщата се срутва, тя бе покрила сина си с тялото си.

Когато ръководителят на групата  взе на ръце детето, то все още кротко спеше. Останалите мъже бяха много оживени. Те се радваха за това дете, все едно беше тяхно собствено бебе.

Бързо пристигна лекар, за да прегледа детето. Когато докторът разтвори одеялото, там имаше телефон.

На екрана му имаше съобщение: „Ако оживееш, помни, че те обичам“.

Този телефон мина през множество ръце, хората четяха съобщението и плачеха.

Любовта на майката е по-силна от всички катаклизми, природни стихии и бедствия. За да запази живота на детето си, майката е способна на всичко, дори да даде живота си, ако е необходимо.

Зимата дари хората с изобилен сняг. Температурите бяха ниски, но това не обезкуражи скиорите.

Васко нарами ските и се отправи към планината. Там сред свежия въздух и побелелите дървета той се почувства свеж, здрав и силен.

Само преди една седмица „пазеше леглото“, бе зачервил гърло и бе вдигнал температура.

Увлече се в гората малко повече. Бялата красота го омая с различните си нюанси и причудливи форми, които бе образувала от струпалия се сняг върху дървета и храсти.

Когато стигна до малката гара, влакове вече нямаше. Васко се притесни. Докато тръгне първият влак сутринта,  го очакваше студ и измръзване.

Васко повървя малко по празната платформа и си помисли:

„Още една пневмония не ми трябва. Необходимо е да предприема някакви мерки“.

Изведнъж го осени идея:
– Ще позвъня в полицията и ще кажа, че край гарата се навърта някакъв хулиган. Дори и да ми съставят протокол, поне за една нощ ще имам покрив над главата си.

Речено сторено.

Звънна и преди да свърши със съобщението си, от другата страна на телефонната линия го скастри груб мъжки глас:

– Човече, нямаш ли съвест?! Отделението на полицията се намира на пет минути от гарата, а ти искаш и автомобил да ти пратим. Ако искаш да пренощуваш, – малко по-меко каза мъжът, – ела и не се прави на много умен.

Васко се изчерви. Добре, че нямаше никой наоколо да го види. Осъзна, че е постъпил глупаво и закрачи бодро към полицията.

В тази мразовита нощ, освен него в офиса на полицията бяха още шестима. До сутринта се стесниха доста. Такъв рекорд в полицията до сега не бяха стигали. 24-ма „самопредали се“ само за една нощ.

Президентът на Туркмения уволнен главния синоптик за неточни прогнози на времето.

Държавният глава, говорейки по време на заседание на правителството, каза, че основният недостатък на туркменските синоптици е невярната прогнози за времето.

„С цел да усъвършенствуваме работата на Националния комитет по хидрометеорология построихме за това ведомство съвременно административно здание. Оказахме на комитета финансова помощ, закупихме голямо количество необходимо оборудване и Халиев даде дума, че прогнозите за времето ще бъдат точни. Въпреки това, в последните години, неверните прогнози се увеличиха“ – каза президента на Туркмения Бердимухамедов.

Според президента това негативно влияе на селскостопанската дейност, създава трудности в транспортната система, в организацията на масови културни мероприятия и създава неудобство на хората.

Поради това президента освободи Халиев от длъжността председател на националния комитет по хидрометеорология. Халиев е бил начело на това ведомство от 1010 г.

На заседания на правителството също бил освободен от длъжност и ръководителят на Комитета за държавна статистика на Туркмения. Той бе уволнен за разкрасяване на статистическите данни.

Това ми напомня за влъхвите и тълкувателите, които цар Навуходоносор „уволни“, защото не можели да обяснят съня му. Те също не са знаели, че Бог управлява времето, а хората имат само „съвършена“ апаратура.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Сутринта йеромонах Филип вървеше, както обикновено към храма. Той пристигаше първи там.

Изведнъж забеляза закачен лист хартия на вратата. А там с разкривен почерк беше написано:

„Готви се, отче, дойде последният ден!“

Посланието не го зарадва, но не го и уплаши. Филип си помисли: „Обичайно за такава работа перчене и нищо повече“.

Те се появиха в началото на службата. Бяха около петнадесет човека.

Хората започнаха да си шепнат. Всички застанаха така, че ако нападнеха свещеника, да бъдат близо до амвона.

Литургията си вървеше. Прочете се от Евангелието и Филип излезе да проповядва:

– Един човек направи сватбено тържество за сина си и мнозина бяха поканени, но между тях имаше човек, който нямаше сватбарска дреха. Стопанинът мина между гостите и забеляза този човек …
В този момент в църквата влезе главатаря на бандата. Край него крачеха двама млади и яки мъже. Те изгледаха Филип застрашително. Всичко в свещеника изстина, коленете му започнаха да треперят.

Но след това Филип си помисли: „Защо се страхуваш от него? Ти си поставен тук за свещеник, литургия да отслужиш. А той кой е?

И Филип продължи да проповядва, дори по-емоционално от обикновено.

Стигайки до мястото за човека без сватбарска дреха, той се обърна към главатаря на бандата, като го посочи с пръст и каза високо:

– Този кой е? И защо е дошъл? – огледа се към олтара и „заповяда“ на невидимите си слуги: – Вземете го и го изхвърлете навън…. във външната тъмница.

Главатарят всичко друго очакваше, но не и такъв отпор, да го нахокат публично. Той се сниши и без да каже дума, на бегом се изнесе от вратата навън, но бандата му остана до края на службата. Мъжете не показваха никаква агресивност. Те слушаха с наведени глави.

Проповедта ли ги бе смутила или им подейства решимостта на хората в църквата, но на другия ден нямаше и следа от тях.