Тази сутрин Виктор закъсняваше за работа. Дали часовникът не бе звъннал или той не бе го чул, нямаше никакво значение. Виктор трябваше да се състезава с времето, от което сериозно бе изостанал.

Когато се върна от работа, го чакаше го пухкава изненада. На креслото му се бе настанил гостенин, който го посрещна с мяукане.

Виктор разроши косите си с ръка и усмихвайки се каза:

– До колкото си спомням тази сутрин нямах котка.

Той погледна към прозореца, който бе забравил, когато бързаше за работа и поклати глава, след това се обърна към неканения си гост:

– Ясно от къде си се промъкнал. Странно държиш се, сякаш тук си живял цял живот.

Виктор огледа котката, която се оказа котарак.

– Няма нашийник, – каза си Виктор.

След първото запознанство, котаракът започна да обикаля Виктор и да се отърква в крачолите на панталона му, като от време на време мяукаше.

– Навярно си гладен, – каза си Виктор и бързо отиде до близкия магазин.

Там той бързо купи храна и котешки принадлежности, а след това се върна обратно.

Котаракът беше толкова доволен, че мъркаше, докато ядеше.

След като го нахрани, Виктор обиколи съседите си, с един единствен въпрос:

– Да ви се е изгубила котката?

Но съседите вдигаха рамене и не можеха да кажат, чий е изгубеният котарак.

– Явно, ще останеш при мен, но утре трябва до отидем до ветеринара.

На следващия ден новоизпечения собственик заедно с котарака посетиха близката ветеринарна клиника.

Котаракът бе проверен за паразити, бълхи, ваксинираха го и му направиха всички необходими процедури.

Ник, така нарече котарака си Виктор, вече се чувстваше като у дома си. Когато откри банята, веднага скочи във ваната. Спокойно, там нямаше вода.

Когато Ник  се запозна с новата обстановка, взе да се заседява в скута на Виктор. През останалото време се въртеше край новия си стопанин и постоянно си „просеше“ милувки.

Виктор разказваше на приятелите си за появилия се от не знам къде котарак:

– Мисля, че е доволен от новото си място. Какво да го правя, той сам избра мен и моя дом.

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

Разговорът се водеше доста настървено. Младите хора се вълнуваха и обменяха мисли, но не пред компютрите, а в парка. Така бяха решили предварително така, за да не им влияе нищо, когато може да ги отклони.

Денят беше слънчев, но не горещ. Подухваше слаб вятър и леко разлюляваше клоните, а листата шумоляха, сякаш нещо си шепнеха.

– Интернетът е реален наркотик, – заяви категорично Мишо.

– А какво според вас е наркотик? – попита Симо.

–  Това е напълно безполезно нещо, без което човек може да живее добре, докато не се опита, – засмя се Румен.

– Забележете, повечето хора изпитват огромни трудности при четенето на големи текстове, да не говорим за книги. Дори и публикации в блога по-големи от три или четири абзаца са прекалени. Те изглеждат трудните и досадни за четене, а и скучни, дори не заслужават елементарно вникване, – Дамян започна от своя гледна точка да разглежда проблема.

– Създава се един порочен кръг, – подхвана Гошо, – да пишеш много няма смисъл, защото повечето няма да го прочетат, а съкращаването на обема не предава пълноценно мисълта на автора, а за разбирането на читателя да не говорим.

– Чувал съм хора, които имат добри навици за четене, – сподели Мишо, – да казват, че след един ден маневриране из стотици електронни писма, те не са в състояние да прочетат някоя интересна книга, защото четенето дори само на първата страница се оказва истинско мъчение за тях.

– Но това не е всичко, – скочи Симо. – Поради постоянна връзка с интернет, се влошават такива навици, като способност да се върне към вече веднъж осмисляна информация, анализиране на прочетеното и включване на въображението.

– Най-лошото е, – каза Румен, че в повечето случаи хората отиват в интернет за съмнителни развлечения или извличат информация, която има не само нулева, но и негативна културна стойност.

– Ами психическата депресия, граничеща с паника, когато съответната електроника се развали или тока спре? – махна с ръка Дамян.- След такива случаи, човек се чувства физически прекършен, състояние напомнящо на въздействието на наркотици. Не ми ли вярвате? Изключете си електроните джаджи за повече от един ден и ще разберете тогава.

– Съществува мнение, което аз напълно споделям, – каза Мишо, – че способността за ефективно възприемане на сложните текстове, да се чете по-трудни книги скоро ще се превърне в привилегия достъпна само за конкретна каста хора.

– Идеята не е нова, – намеси се Симо, – тъй като в роман на Умберто Еко „Името на розата“ предложили да влизат в библиотеката само тези, които могат и желаят да усвояват по-сложни знания. А всички останали са в състояние да четат само знаци и интернет.

– Никакви хапчета, хранителни добавки, диети и т.н. не могат да спрат деградирането на мозъка, – разпалено започна Румен. – Само едно може да я спре – прекратяване на достъпа и обработката на всевъзможен информационен боклук, и ежедневно натоварване на мозъка с полезна информация.

– Този процес е изключително сложен и за много хора е напълно невъзможен, – тъжно поклати глава Дамян.

– Явно за тях, както се казва, влакът вече е заминал, – констатира Гошо.

Захладня и момчетата решиха да се прибират вече. Всеки от тях си тръгна замислен към дома. Мислите, които бяха обменили, не им даваха покой…

На маса седеше красиво малко момче. То много тихо нещо си шепнеше и се накланя към чинията. Мъжът, навярно бащата на детето, така изкрещя, че стресна хората в заведението.

– Къде е тоалетната?! Къде е тоалетната?! Нали те питах преди 5 минути, а ти какво ми каза? Питам те, какво ми каза? Сега гащите ти са пълни, давай, тоалетна вече не ти е нужна!

Жена на средна възраст погледна бащата. А той продължаваше да крещи. Слюнки чак му излизаха от устата, започна да псува. Зачерви се и сви юмруци.

Момчето стана пурпурно и наведе още по-ниско главата си.

Жената не издържа и каза на бащата:

– Децата на тази възраст, не могат да предвидят, кога трябва да ходят до тоалетната.

Мъжът я изгледа свирепо. Хвана момчето за ръка и каза ядосано:

– Да тръгваме!

Момчето последва баща си без да посмее да вдигне главата си.

Димитър и Петър бяха излезли на екскурзия към Своге. Изведнъж се натъкнаха на нещо много интересно.

– Виж, – тихо прошепна Петър, като посочи с ръката си странната двойка животни, вплетени едно в друго.

Невестулка се бореше с пепелянка. Отровната змия се опитваше да захапе невестулката, а малкото зверче се мъчеше да гризне с острите си зъби змията.

Явно се забелязваше, че надмощие имаше змията. Тя бързо клъвна невестулката.

– Жалко за невестулката, – въздъхна Димитър, – борбата свърши.

Петър вдигна рамене:

– Какво да се прави, такъв е животът, – каза той. – Във всяка битка има победител и победен.

Невестулката бързо се шмугна в храстите.

– Видя ли я? – извика Димитър.

– Не, – завъртя глава Петър.

– Видях я как обели с острите си зъби кората на един бъз и схруска малко от нея….

Още не беше свършил, когато невестулката се върна и отново се вкопчи в змията. … И не я остави, докато не я прегриза и умъртви.

– Странно растение е този бъз, – каза Петър, който бе наблюдавал обрата на битката.

– Виждал съм не веднъж, – каза Димитър, – добитъкът да пасе на есен черните зърна на бъза, сякаш ядат нещо много вкусно.

– Веднъж забелязах нещо много интересно, – наведе глава Петър и се върна назад в спомените си. – Наблюдавах какво правят лястовиците преди да отлетят на юг.

– Редят се по жиците, като броеници, – прекъсна го Димитър.

– Да, и това, – съгласи се Петър, – но няколко дни наред лакомо кълвяха зърната на бъза.

– Може да са се зареждали със сили за предстоящото им отлитане на голямо разстояние, – предположи  Димитър. – Видя колко по-силна стана невестулката, въпреки, че змията я бе ухапала.

– Бях чувал, но сега съм сигурен, – добави Петър,  – че това растение се използва цялото – цвета, листата, стъблото, плода и корените му.

Слънцето скоро щеше да се скрие зад хребета и двамата се запътиха по отъпканата пътека към близкото село.