Вървиш по пътя и гледаш хора навели глави. Всеки е обременени от грижи и проблеми.

Търсиш в тълпата щастливец, който се усмихва на всеки срещнат и обикновенно попадаш на някой луд или на човек, който не е на себе си.

И се питаш:

– Нима оптимистите в този свят свършиха?

И като казвам „оптимисти“ се сещам за леля Стела от наши вход.
Тази жена е вечно усмихната, добронамерена, готова винаги да помогне, да успокои и насърчи.

За нея казват:

– О, Стела ли? За нея всичко, всякога е само добро. Дори в едно петно намира светъл отенък.

– Невероятен човек е.

– Нима за нея няма болка, мъка или проблемите изобщо не я познават?

Колкото и да е странно тя е такава. Преди не знам каква е била, не съм я познавала.

Сега зная, че е християнка и посещава местната църква.

Като я погледнеш усещаш как от нея блика радост и много любов. И колкото и да си тъжен, огорчен, притеснен или смачкан от ежедневните си проблеми, не можеш да не ѝ се усмихнеш, когато я срещнеш.

Веднъж пред входа на блока се бяха събрали група мъже и жени, които събираха последните лъчи на есенното слънце.

Леля Стела ги приближи и весело ги поздрави:

– Добър ден!

Бай Гочо реши да предизвика възрастната жена и усмихвайки се иронично ѝ каза:

– Знаем, че си християнка и във всичко откриваш само доброто.

Леля Стела кимна, без да подозира нещо лошо.

Бай Гочо предвкусвайки победата си бързо изстреля въпроса си:

-И в сатана ли може да се намери нещо добро?

– Да, – усмихна се леля Стела. – Той е много трудолюбив …..

Денят бе облякъл вечерния си воал. Безброй огньове ярко огряха небето. Деница стоеше на прозореца, подпряла глава на дланите си. Негодувание и болка се четеше на лицето ѝ.

Баба Климентина влезе в стаята и тъжно погледна внучката си.

– Днес гневът обърква много хора в нашия свят, – промълви тихо старата жена.

– Самата аз не знаем как да се справя с гнева си, – вдигна обезкуражено глава Ралица.

– Глупавите хора изразяват открито гнева си, но разумните са търпеливи и го задържат, – каза баба Климентина.

– Знам, че трябва да мисля преди да говоря. Това забавяне, ми е казвала мама, е сигурно средство срещу гнева.

– Не винаги трябва да отлагаш. Ако имаш проблем трябва да се справиш с него. Понякога забавянето води до горчивина, която е по-лоша от гнева.  Гневът не винаги е грах, но огорчението е, – въздъхна старицата.

Тя бе видяла много гняв и болка в живота си и знаеше как се чувства сега внучката ѝ. Целта ѝ бе не само да я успокои, но и да я настави как да постъпи, когато дойде следващото предизвикателство.

– Когато отговарям импулсивно, обикновенно реагирам с гняв, – тъжно констатира Ралица.

– Ако чакаш, за да поговорите за всичко, което ви притеснява, конфликта ще се разрасне, – каза баба Климентина. – Колкото по-дълго останеш спокойна, толкова по-добър ще бъде отговора ти. Оставете си време да помислиш върху ситуацията.

– Какво да правя, като все избързвам, а после съжалявам затова, което съм казала? – горчиво поклати глава Ралица.

Възрастната жена се усмихна и сподели:

– При възникване на конфликт си задавам следните въпроси: Истина ли е това, което искам да ѝ кажа или ще ѝ навредя? Вдъхновяващо ли е за нея? Изграждам ли я или я събарям? Необходимо ли е точно аз да ѝ го кажа? И ако е така по какъв начин да го поднеса?

Ралица се обърна и прегърна баба си.

– Благодаря ти! Твоите съвети винаги ми помагат.

– Мисли преди да говориш, – усмихна се топло старицата. – Обмисли нещата добре, преди да реагираш. Това ще ти помогне да забавиш гнева си всеки път, когато си готова да избухнеш.

– Следващия път ще се постарая да го направя, – засмя се Ралица.

Петър Марангозов бе добър дърводелец, всички го знаеха като такъв. Той бе ловък и сръчен майстор. Само че отлагаше всичката си работа за утре.

Когато се обръщаха към него с молба да им направи нещо, той все казваше:

– Добре, утре ще го направя!

Докато бе млад хората подканяха Петър:

– Жени се, време ти е!

А той се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще се оженя.

Така и не се ожени. В обещания премина младостта му. А работите му се натрупваха и ставаха много, но той все се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще го направя.

Каквото успееше го правеше, а когато не успееше да свърши навреме нещата, не се огорчаваше много.

Така животът му се изниза тихичко.

Една сутрин хора го помолиха да изпълни една поръчка.

Петър по навик отговори:

– Добре, утре ще го направя!

– Утре? Кога ще бъде това? – попитаха го хората. – На колко години си? Внезапно можеш да умреш и нищо няма да направиш.

Петър учудено се почеса по главата:

– Прави сте! Наистина на колко години съм сега?

Седна на стола си и започна да пресмята. Когато преброи годините си, му стана недобре.

– И това е всичко, – каза си той. – Вече съм на шейсет. Кога измина това време?

За духовния живот няма утре, сега спасявай душата си!

Денят бе прекрасен. Слънцето раздаваше топлината и светлината си без да се скъпи.

В близката църква се чуваше пеене. Природата окъпана от скорошния дъжд сияеше, сякаш отразяваше тези песни.

След като службата свърши, пасторът застана на вратата и се ръкуваше с хората, които излизаха от църквата.

Малко момиче мина край него с книга от неделното училище и с корица от Библията под мишницата. Пастирът протегна ръка и се ръкува с него, а след това го попита:

– Мога ли да видя това, което носиш под мишницата?

А в същото време духовният глава си помисли:

„Навярно листовете някъде са се изгубили“.

Отвори празната корица и каза на момиченцето:

– Мило дете, в Библията ти няма нищо, освен обвивката ѝ. Навярно си загубила страниците ѝ някъде?

Момичето без да се смути отговори:

– Не, не съм ги загубила.

– Тогава какво се е случило с тях?  – попита пастирът заинтересовано.

– Всеки път, когато проповядвате нещо от Библията и казвате, че Бог вече така не се движи или че това не е за нашите дни, аз премахвах тази страничка от Библията. Това е всичко, което е останало от Нея, една корица само. Днес ще се избавя и от нея.

Пастирът доста се смути. Него вече не го занимаваше мисълта: „Къде са изчезнали страниците на тази Библия?“, а по-скоро „Какво съм проповядвал?“

Облаците изсипаха тежкия си товар на земята. Градините и полята обилно се напоиха с влага.

На някои места едри заледени топчета опустошиха трудът на много люде. Воплите им за изгубения урожай, не оставаха равнодушно нито едно човешко сърце.

Дядо Таньо се радваше на изобилието от влага. Неговият взор докосваше всяко стръкче в градината, което изобилно напоено, протягайки се нагоре към слънцето, оформяше първия си плод.

Тодор вървеше редом с дядо си и непрекъснато сочеше с ръка:

– Дядо, виж колко е мъничко, а вече е образувало такава малка краставичка!

Двамата, дядо и внук, се наслаждаваха на плодородието, което бе загатваше от всяко освежено от дъжда растение.

– Тодоре, погледни как изобилно се изля този дъжд, също като Святия Дух на Педесетница – празник, който ще честваме утре.

– Вярно, бях забравил, – смути се момчето.

Изведнъж Тодор затаи дъх и бавно попита стареца:

– Дядо, а защо Святият Дух не е бил даден  преди смъртта и Възкресението на Христос?

– Първо, защото нашият грях ни разделя от Бога и той трябва да бъде изкупен, – започна да обяснява възрастният човек. – Второ, защото Святият Дух ни е даден, за да се приобщим към Разпънатия и Възкръснал Христос.

– Дядо, нали ние сме създадени от Бога, за да Го познаваме и да се веселим в него завинаги. Да бъдем едно щастливо семейство, главата на което е сам Бог.

– Да, но ние сме отпаднали от своето предназначение заради греховете си и се нуждаем от спасение. Грехът има две страни – вина и увреждания в самите нас.

– Така е, – съгласи се Теодор, – ние сме виновни за извършените грехове и беззакония, които продължаваме да извършваме. А това е отвратително в очите на Бога. Всеки от нас ще застане пред Божий съд, който непременно ще го осъди.

– Но по-лошото е, че ние сме изкривени, – поклати глава дядо Таньо, – силно е повредена истинската ни природа. Подчинени на греха, се стремим към нови беззакония, а това ни прави неспособни и нежелаещи да поправим живота си.

– Като грешници ние се нуждаем от Божията помощ за да коригираме живота си, – каза Теодор.

– Но ние не можем да общуваме с Бога, заради осъждението, тегнещо над нас поради греховете ни, – махна с ръка старецът. – За това безизходно положение, никой не ни е виновен, сами сме си го докарали.

– Бог ни спасява чрез Исус Христос. Безгрешният Божий Син умря за нашите грехове. Щом получим прошка и помирение с Бога, получаваме всичко необходимо, за да поправим живота си.

– Но има и друга причина да ни се даде Святия Дух след смъртта и Възкресението на Христос, – подхвърли  дядо Таньо.

– И каква е тя? – нетърпение искреше от очите на Теодор.

– Святият Дух е даден, за да ни доведе до Христос, да ни приобщи към новия живот с Исус и да ни помогне да пребъдваме в Него. Всичко, което Святият Дух прави, е съсредоточено върху Исус Христос.

Топъл слънчев лъч проби облаците и огря растенията, от които се очакваше да принесат „кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет“.