Спаска бе притеснена. Мъжът ѝ премина на пълно работно време в църквата, но заплатата му бе деветдесет процента по-малка от предишната.

– Тази ниска заплата ме плаши, – призна Спаска. – Знам, че съпругът ми е там, където Бог иска, но как ще се издържаме?

Един ден Спаска надникна в гардероба и откри, че старите ѝ ботуши вече за нищо не стават, а нови не можеше да си позволи.

Гледаше ботушите се отчайваше още повече.

Мислите и бързо препускаха в главата:

„Няма да имаме достатъчно. Какви пенсии ще получаваме тогава? Ще стигнем до просешка тояга“.

Докато тези мисли нацяло я събаряха, тя падна на колене:

– Исусе, вярвам, че можеш да снабдиш всяка наша нужда. Ти си нашият снабдител.

Докато изричаше тези думи, Спаска се почувства по-спокойна.

Час по-късно ѝ се обади приятелка:

– Моя позната се мести в друг град и иска да раздаде обувките си, а тя има твоя размер на крака.

– Изпрати ми снимка на обувките, – помоли я Спаска.

– Но те са петдесет чифта, – възкликна приятелката ѝ, – как да ги снимам.

Спаска се разплака. Не защото получи нови обувки, а защото Бог е верен и отговаря на всяка специфична нужда.

Бог вижда и твоята ситуация и Той е с теб в нея.

Точно както се грижи за небесните птици и полските цветя, Той обещава да осигури всичко, от което се нуждаеш.

Не се тревожи за утрешния ден. Довери се на Бог днес и му позволи да се погрижи за твоето бъдеще.

Един ден Кирил разбра:

– Всъщност няма нищо, от което семейството ми или аз имахме нужда. Добре ни бе. Имахме хубав дом, храна на масата, дрехи в гардероба, играчки за децата, но като че ли нещо не достигаше.

Един ден двамата с жена си финансираха мисионер, който замина за далечна страна.

По-късно този човек им изпрати снимки на църквата, която с Божия помощ бе основал и хората, които се покланят в нея.

Кирил дотолкова се зарадва, че се разплака.

– Какво излиза? – каза си той. – Това, което си мислех, че ми носи щастие, придобиването на материални неща, не можеше по никакъв начин да се сравни с това преживяване.

Кирил се засмя и плесна с ръце:

– Открих най-голямата радост и това нямаше нищо общо с придобивките на моите връстници или културата, в която живея. Когато се поставя там, където мога да направим нещо за другите, Бог ще го умножи до ниво, което никога не съм виждал или предполагал. … Господи, Ти ми разкри колко щастлив ще съм, ако бъда слуга на другите.

Той затанцува из стаята и подскочи, утвърждавайки:

– Така Божията маса за вечеря в рая ще набере още повече места.

Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“

Скоро щеше да започне представлението, но Михаил, който трябваше да играе злодея, не можеше да се преоблече. Главният елемент от костюма му бе изчезнал.

– Какво ще правим сега? Започна да се вайка отговарящия за гардероба на артистите.

Всички вдигнаха рамене.

Влезе режисьора на постановката и попита:

– Какво става? Защо се бавите толкова?

Няколко ръце посочиха полуоблечения Михаил.

– Пак ли нещо се е загубило?! – въздъхна режисьора.

Изведнъж той погледна към оператора, който бе облечен с някакъв отвратителен пуловер. С него човекът приличаше на някакво страшилище.

Режисьорът приближи оператора. Огледа го от главата до петите и радостно каза:

– Ето това ни трябва. Момчета внимателно съблечете пуловера му и го наденете на Михаил.

Операторът изобщо не се съпротиви.

Когато го попитаха:

– От къде ти хрумна да облечеш това отвратително нещо?

Той въздъхна и започна да обяснява:

– Нито цветовете, нито фасона му харесвам, но моята приятелка щеше да се обиди. Така от време на време обличам подаръкът ѝ.

Всички се засмяха.

– Хайде, няма време за повече приказки, – развика се режисьорът и всеки тръгна да изпълнява задълженията си.

Това бе един добре подреден дом, но в него нямаше мир. Причините бяха основно две.

Стопанката на дома Наталия Василева обичаше да чисти и подрежда, но не я карайте да готви. Това за нея бе най-омразното нещо.

Бедата бе в това, че Милен обичаше да си похапва и то не каква да е храна, а домашно приготвена. Той често се мръщеше, когато на масата му се сервираше полуфабрикат или нещо претоплено, взето на готово от магазина.

Да, но и Милен си имаше своите кусури. Крушката в мазето няма да светне от само себе си. Едното чекмедже на кухненския диван скоро щеше да се разпадне. Вратата на гардероба бе провиснала и Наталия, за да може да я затваря, бе положила няколко книги под нея …..

Когато припомняше на Милен за неразбориите, гласът на съпругата му звучеше рязко и недоволно:

– Вратата …. крана в банята, ….. казанчето в тоалетната, ….

Милен си правеше оглушки или махаше с ръка и тържествено обещаваше:

– Утре ще се заема с това.

Но това утре така и не идваше.

Една вечер Милен забеляза, че жена му се мотае в хола с прахосмукачката и изобщо не приближава към кухнята. Не се стърпя и я попита:

– Какво ще вечеряме тази вечер?

Така искаше да ѝ подскаже, че е време да приготвя вечерята.

Жена му го изгледа войнствено и каза:

– Приемам с вяра, че вечерята вече съществува! Ти съмняваш ли се в това?!

Милен повдигна рамене, но в очите му явно се четеше недоверие.

– Е, щом е така, – тропна гневно с крак Наталия, – без отлагане трябва да постим за твоята вяра.