Мария се настани до дядо си и се приготви да слуша. Старецът бе сладкодумен, а внучката му любознателна.

Тя с трепет очакваше какво ще ѝ разкаже този ден.

– Днес е ред на жителите на град Сардис, – засмя се дядо ѝ. – И така, този град се намирал на висока скала, която била почти невъзможна за изкачване. Жителите му били сигурни, че никакъв враг няма да нападне града им. Тази самоувереност довела до разрушението на Сардис.

– Но нали градът бил на висока скала и никой не можел да я изкачи?! – възкликна Мария.

– Хората се гордеели, поради не престъпното място, че никой няма да посмее да воюва с тях, – въздъхна дядото. – Станали арогантни, самодоволни, мързеливи и небрежни. Смятали, че градът е надеждно защитен.

– Тогава,как са успели да го разрушат? – Мария бе нетърпелива.

Но дядо ѝ не бързаше, той бе последователен в разказването и точен.

– Жителите на Сардис не се интересували от укрепването на основите на стените му. След време в тези стени се появили пукнатини. Отначало били малки, почти незабележими, но с времето ставали големи и по-дълбоки. И накрая станали такива, че човек можел да преминава през тях.

– Хората не са ли забелязали това? – попита Мария.

– Дори не са подозирали,че през образувалите се пукнатини може да проникне враг, – уточни старецът.

– И навярно са ги нападнали? – смръщи вежди Мария.

– Една нощ врагът се изкачил на скалата и влязъл през пукнатините. Всичко станало само за няколко минути. Нашествениците заели атакуващи позиции, подготвяйки оръжията си, за да убият всеки, който би се опитал да избяга. На сутринта жителите излезли по улиците и били смаяни, че са обкръжени от врага.

– Наистина много неприятно е, но те сами са си били виновни, – отбеляза Мария.

– За съжаление, много от нас са като жителите на Сардис, – тъжно поклати глава дядото. – Толкова сме заети с житейските дела и толкова уверени във възможностите си, че спираме да забелязваме духовните си нужди. Мислим си, че не е нужно да се грижим за „основата“ на живота си и не забелязваме, че тя вече е напукана.

– А кога става това? – с тревога попита Мария.

– Такова небрежно отношение се получава, когато вярващият не се моли и не се подчинява на Божия Дух. Ако християнинът е толкова зает, че няма време да общува с Бога, тогава скоро ще има големи проблеми, както се е случило с жителите на Сардис. „Затова, който мисли, че стои, нека внимава да не падне“.

Мария сериозно се бе замислила, след като чу поредната историята на дядо си.
Накрая вдигна глава и каза:

– Това означава, че винаги трябва да бъдем нащрек. Да бдим за духовния си живот и за вярата си, която смятаме за силна.

– А защо трябва да бъдем изключително внимателни? – попита дядото.

– За да не паднем, – смело отговори Мария.

Ако животът ви е напукан или вече се е счупил, все още има надежда, че всичко ще бъде наред и животът ви ще бъде възстановен.

Може да се наложи да предприемете спешни мерки, за да „реанимирате“ живота си, но във всеки случай той може да бъде възстановен.

Профилактиката винаги е по-добра от операцията, затова се научете да не позволявате на нещата да стигнат до сериозни проблеми в бъдеще.

Може да си мислите, че молитвата и грижата за духовния ви живот изискват твърде много време и усилия, но те изисква много по-малко усилия и е по-малко болезнено, отколкото първо да разрушите духовния си живот и след това да се опитвате да го възстановите и подобрите.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Досьо бе примрял от възторг:

– Боже мой. Чух френски, немски, словашки, гръцки, английски, ……. молитви да отекват в църква.

Така на родните си езици хората слушаха за Божията любов.

Красотата на събирането се увеличи още повече, когато хората осъзнаха, че това се случва на Петдесетница.

Не, това не беше първата такава след смъртта и възкресението на Исус.

Всичко се случваше в наши дни.

Чутото на Петдесетница, продължава да се споделя по целия свят и хората все още откликват с вяра.

Жителите на Вавилон, които говореха един език, пожелаха да си построят висока кула, за да си направят име. Бог обърка езиците им и ги разпръсна по цялата земя.

На Петдесетница хора от различни народи и езици чуха благата вест на собствения си език.

Бог им даде разбиране, вместо объркване. Той обърна това, което бе направил във Вавилон, за да бъдем днес Негови свидетели в Йерусалим, в цяла Юдея, Самария и до краищата на земята.

Нека подобно на първите вярващи в Исус на Петдесетница, да разказваме за Божията любов и посланието да бъде чуто на всеки език, говорещ се по света.

Спас бе смутен. За първи път виждаше човек, от чиято вяра се възхищаваше, да се отказва от нея.

Това силно го разтърси.

– Ако човекът, който беше оформил моето разбиране за Бог, можеше да се отвърнат от Него, какво означава това за мен? – питаше се Спас.

Той крачеше нервно из стаята:

– Това обезсмисляше ли всичко, на което ме е учил? Трябваше ли да захвърля истината, която бях научил чрез него?

Спас бе обезпокоен.

– Не, – тръсна глава той, – дори в неговата съкрушеност Бог работи. Той е знаел, че той ще падне и въпреки това го е използвал. Поставял е истината в устните му. Посявал е семена, както и в мен, чрез него. И това е така, защото Божията сила е по-голяма от човешкия провал.

Това е Бог, на Когото служим. Той води битките и се бори за нас.

Дори когато не виждаме самата битка, която Бог води и обстоятелствата изглеждат странни или безнадеждни, Той все още контролира нещата.

Павел се усмихна и попита:

– Какво ви идва на ум, когато чуете думата „наследство“?

– Какво друго освен пари, собственост, инвестиции, – бързо реагира Гошо.

– Еврейската дума“нахала“, превеждана като „наследство“ има много по-богато значение, – поклати глава Павел. – В еврейски смисъл тази дума обхваща земя и териториални владения, семейно наследство, духовно наследство и дори божествена благословия. Бог не ни призовава да оставим само финансови активи на бъдещите поколения, въпреки че и това е необходимо……

– Какво всъщност Бог ни призовава да оставим като наследство? – повдигна вежди въпросително Васко.

– То включва вяра, мъдрост, характер и материално осигуряване, – поясни Павел.

– Това си е точно така, – съгласи се Филип. – Погледнете, 70% от богатите семейства губят богатството си до второто поколение, а 90% го губят до третото. Защо става така?

– Ако няма мъдрост, която да управлява парите, характер, който да ги стопанисва и цел, която да ги насочва води до разрушение и унищожаване, – отговори Валери.

– Вярно е, – съгласи се Митко. – Наследството не е само това, което оставяме след себе си, но и какви ще станат нашите потомци с това, което сме инвестирали в тях.

– Божието желание не е само да прехвърлим финансовите си активи на следващото поколение, но и да предадем нашата вяра, ценности, мъдрост и нашия характер, – допълни Павел. – Пълното наследство отразява Божията щедрост към нас. Господ ни дава не само материални благословения, но и мъдрост, идентичност и цел.