Това бяха трудни осемнадесет месеца за Зорница. Ураган събори стотина дървета в ранчото ѝ. Пожар унищожи кабинета ѝ с много ценни находки от една експедиция.

А един ден ѝ съобщиха:

– Имате рак.

След няколко седмици синът ѝ претърпя много тежка операция.

Родителите ѝ се разболяха и тя трябваше да се грижи за тях.

Къщата ѝ се нуждаеше от ремонт. И за всичко това трябваха средства.

Зорница се олюляваше от една спешна ситуация в друга. Тя стискаше зъби и шептеше:

– Няма ли край всичко това.

След като всичко свърши, тя дълго размишляваше за тежкия период през, който бе преминала.

И Зорница стигна до заключението:

– Бог е позволил бурите на страданието да се увеличат и засилят в живота ми, за да задълбоча връзката си с Него. Да Го обикна още повече.

Вярата ни расте само, когато ветровете на живота са в противоречие с личния комфорт.

Това е целта и на Бога, Който позволява да се сблъскаме с бурите и страданията.

Доверете Му се!

Василка се събуди от чуруликането на птиците.

– Странно, – каза си тя, – все още е тъмно, а те пеят.

Тя имаше физически проблем. Това бе заболяване, което изглеждаше като гигант в живота ѝ.

Василка се опита да блокира чуруликането, но чу тих глас:

– Защо мислиш, че тези птици чуруликат, въпреки че е все още тъмно?

Отговорът нахлу в изтощения ѝ от битки ум:

– Те пеят, въпреки че е тъмно, защото знаят, че слънцето се готви да изгрее. Така възвестяват чисто нов ден. Те пеят в тъмното, защото знаят, че светлината е на път!

Василка се усмихна:

– Чувала съм да казват, че вярата е птицата, която пее, докато е още тъмно. Ще пея, ще танцувам и ще се покланям на Господа дори в тъмните моменти от живота си, защото имам вяра, че слънцето ще изгрее отново.

Колкото и да е тъмно, Неговата светлина е още по-силна.

Ема имаше рожден ден. Приятелката ѝ Катя предложи:

– Хайде да отидем в салона за красота. Наскоро го откриха, много е хубав. Сама ще се убедиш.

Ема бързо се съгласи и двете отидоха в салона.

Успокояваща музика и личен придружител ги посрещнаха в спокойния, слабо осветен спа център. Цялото преживяване беше тихо и отпускащо.

Двете девойки не можаха да сдържат смеха си, когато прочетоха надписа поставен на масата:

„Тази органична грижа за косата ви дава повече от това, което търсите. Тя ви дава спокойствие“.

Ема прошепна на приятелката си:

– Продуктите за коса не носят траен мир, но често се задоволяваме с временно облекчение, когато светът ни стресира.

– В действителност истинският мир не идва от нещо, а от Някого, – подчерта Катя. – И това е Исус, Който ни предлага мир за днес и за вечността.

– Мирът с Бога е повече от просто чувство, – добави Ема, – това е дар, който получаваме чрез вяра в Исус. Независимо дали се чувстваме близо до Бога или не, Неговият мир е достъпен за нас в салон или болница, във времена на спокойствие и времена на хаос.

Мартина и Захари се местеха в по-малко жилище, за това трябваше да се махнат някои от вещите си.

– Трябва да се разделя с антикварната си колекция, която събирах с брат си, когато бяхме деца, – тъжно въздъхна Захари. – Тогава с него ходихме на лов за съкровища. Той събираше интересни играчки, а аз картинки от кибритени кутийки.

– Тогава това е било приоритет за вас, – усмихна се Мартина, – но сега е време да се разделиш със тях.

– Ето слагам ги в този кашон, – каза Захари – и се сещам за думите на Христос, които ни казват, че нашите земни съкровища било пари, притежания или антикварни колекции, нямат никаква стойност на небето.

– Вместо това, Исус ни съветва да си събираме небесни съкровища, – отбеляза Мартина.

– А кои са нашите небесни съкровища? – попита предизвикателно Захари.

Мартина бързо отговори:

– Да прославям Бога и да Му се покорявам. Да подкрепям църквата чрез десятъци, таланти и време си. Да се моля за нуждите на другите и да ги насърчавам. Да споделям вярата си с околните, особено с тези, които не познават Господа …..

– Да, – съгласи се Захари, – те имат стойност не само тук, но и във вечния ни дом на небесата.

Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.