Край малката река бе тихо и спокойно. Наоколо летяха ципокрили насекоми.

Едно от тях с големи фасетни очи и два чифта прозрачни крила с гъсти мрежести жилки, имаше невероятна бързина.

То може да лети във всяка посока, включително странично и назад и да се задържат неподвижно в полет на едно място във въздуха, за минута и дори повече. За това улавяше и разкъсваше жертвите си: мухи, пеперуди, пчели, оси, комари и мравки още във въздуха с невероятно острите си челюсти.

Може би вече се досетихте, че става въпрос за водното конче! Ако ли не, знайте, че това е нашия познайник.

Необезпокоявано от никого, то демонстрираше невероятните си заложби.

Изведнъж се чу силно бръмчене. Голям, отразяващ слънцето с блестящия си корпус, самолет пореше синия простор.

Водното конче повдигна нагоре очи, видя го и с възторг възкликна:

– О, какви очи! Какви мощни крила! Защо не съм като него? Толкова много ми се иска да бъда поне за малко силен като него!

И малкото насекомо въздъхна печално, като премигна с големите си очи.

Самолетът също забеляза водното конче.

О, не се съмнявайте! Неговите конструктори се бяха потрудили доста добре, така че тази мощна машина можеше да засича всяко движение във въздуха, на разстояние няколко километра.

– Колко много прилича на мен, – каза си самолетът. – Има подобни илюминатори и същите криле, но …… е живо! Бих дал всичко на света за да опитам поне за миг, какво е това!

„Яростта е жестока и гневът е като наводнение, но кой може да устои пред завистта?“

Слънцето грееше и галеше морската шир. Светлината се разтваряше в морско сините дълбини. Деси стоеше на висока скала, обвявана от ветровете и съзерцаваше морето, а сърцето ѝ преливаше от радост и нежност.

Тя много обичаше морето. Всяко лято щом ѝ се отдадеше възможност веднага пристигаше при него.

– Обичам да гледам необятната шир обгръщаща небето и морето, – казваше си често Деси. – Колко е вълнуващо да чуваш как вълните се разбиват в скалите и да усеща как вятърът те докосва.

Деси обичаше да ходи по пясъка боса и да се наслаждава на морския бриз, който разрошваше косите ѝ.

Веднъж, когато споделяше с баба си възторга от морето, старицата тъжно каза:

– Да, но морето разделя цели семейства и приятели един от друг. Като си помисля вуйчо ти Владо колко много вода го отделя от нас. Дори самите континенти са разделени от неизгледните далнини.

Деси изпълнена със заразителен оптимизъм се усмихваше на баба си и казваше:

– Бабо, в Небето няма да има нищо, което да ни разделя от Бога или един от друг.

– Вярно е, – съгласяваше се старицата, – там няма да има наранени или хора, които да изпитват враждебни чувства едни към други. Недоразуменията и критиките ще са изчезнали безвъзвратно. Разводът и смъртта няма да съществуват.

– Там няма да сме болни и слаби, – добавяше радостно Деси. – За нас няма да има вече опасности и трудни неща.

– Никога нищо няма да ни раздели в дома на Отца ни, – заключи вече по-ободрена бабата ѝ.

Понякога за уроците в живота си плащаме много скъпо. Цената им са собствените ни грешки. А не е ли по-лесно да чуем историите на други, да се поучим от тях и да избегнем лошото?

Когато има слънце, всички без покана се втурват навън и всеки се старае, колкото може повече да вземе от топлината и светлината му.

Млади и стари крачат, усмихват се един на друг и им се иска да има много такива дни. В такова време и птичата песен е по-весела изпълнена с нежност, копнеж и много любов.

Борис вървеше гордо вдигнал глава до баща си. На тях двамата рядко им се удаваше възможност да бъдат заедно. Работата на бащата бе такава, че той по цели месеци не се прибираше в къщи.

Днешният слънчев ден бе истински празник за Борис и той бе решил да му се наслади напълно. Радостта бе изписана на лицето му, а от сърцето му бликаше любов към всичко живо наоколо.

Бащата и синът срещнаха човек в инвалидна количка, който с ръце придвижваше колелата на превозното си средство. Борис погледна с болка инвалида.

– Навярно много му е тежко, че е прикован към тази количка? –  обърна се синът към баща си.

Инвалидът чу думите на малкия, усмихна се и каза:

– Аз не съм закован за инвалидната количка. Напротив чрез нея съм свободен.

– Как така? – недоумяващо попита Борис.

– Защото ако не беше тя, щях да лежа постоянно на леглото си, нямаше да мога да изляза от стаята си и да се разхождам навън от дома си.

Борис гледаше с възторг инвалида и на свой ред му се усмихна сърдечно.

А бащата добави поучително:

– Човек се стреми да бъде свободен и за това използва всеки възможен случай. Освободеният от несгодите на недъга си, с радост се наслаждава на живота.

Снегът бе съвсем малко, но студът стигаше до костите на човека и го смразяваше. В това мразовито време Щилян и Серго се бяха свили на топло в заведението на бай Гиго. Те едва усещаха топлината на току що запалената печка, но това не им пречеше да разговарят и то разпалено.

– Какво се случва, когато човек загуби своята оригиналност? – запита въодушевен Щилян.

– Той умира, – в същия тон му отговори Серго.

– И това е така, – продължи още по-възторжено Щилян. – Четох, че повечето от хората, които са си сменили пола, са приключили живота си със самоубийство.

– Та в тях живее страхотно депресиран човек, преди да се съгласят на операция за смяна на пола, – уточни Серго.

– Представи си, – намръщи се Щилян, – най- малко шест месеца всеки ден с тях се занимава психолог, за да „оправи“ нещата в объркания му ум и да убеди една прекрасна жена, че е мъж.

– Това е пълна деградация на оригинала, – възмути се Серго. – Тези хора са луди.

– Щом човек иска да си смени пола, – поклати глава Щилян, – той е недоволен от това, че се е родил такъв.

– Той е безумен индивид, който роптае против Твореца си, – възкликна Серго.

– Може би грешката е и в родителите, – заяви макар и не твърдо Щилян.

– Възможно е, – замисли се Серго, а после продължи. – Представи си, двамата искат момче, а се роди момиче или обратното, а може и да са на различно мнение, какво точно трябва да се роди.

– Това е глупаво, – махна с ръка Щилян. – Да си недоволен от Твореца, който е създал оригинално дете?!

– Този, който не осъзнава, че е оригинал, неповторим, да кажем едно момиче, което иска да бъде момче, е за съжаление, – добави Серго.

– Всяка жена озарена от Свещеното Писание, трябва да осъзнае колко привлекателна и миловидна е тя, – каза с болка Щилян.

– Но тя просто трябва да обикне себе си и да разбере, че е неповторима, – прошепна с възторг Серго.- Иначе по какво щяхме да копнеем и тичаме.

– Бог се прославя чрез всеки от нас и ни разкрива истината, че трябва да останем верни на оригинала си, – каза твърдо Щилян.

– Неповторимостта на човек и неговото предназначение е предварително замислено от Отец и те не трябва да бъдат загубени, иначе всичко би се объркало, – добави Серго.

– Представяш ли си, – усмихна се Щилян, – отиваш да жънеш жито, а там вирее ечемик, защото пшеницата не харесала вида си?

И двамата се засмяха гръмогласно.

– Ето къде бие дяволът в последно време! – отбеляза Серго. – Той цели да унищожи пола на оригинала. А това е бунт против Твореца.

Магазини за намалени стоки или втора употреба, продажби в гаражи или дворове, това е специален сезон, изпълнен с много радост и възторзи.

Меги преобръщаше безброй купчини презрени, отхвърлени и поизносени „парцали“, за да открие най-добрият стил, най-обичания цвят и подходящ размер за домочадието си.

Мъжът ѝ Пепо нямаше GPS на колата, но знаеше пътя до всички тези мистериозни магазинчета. Той си записваше адресите на гаражите, където имаше чести продажби, особено ако собствениците им имат с година или две по-големи от неговите деца, за да ги посети в подходящото време.

Това е същински лов. Понякога придобитото съвсем не прилича на скъпоценни камъни, но то може да послужи за ремонт и дори е подходящо за преработка.

За придобилия ги те са ценни, защото за тях се изисква жертва на време и енергия. И най вече практикуващо око, което да ги забележи.

На един търг бе изложена цигулка. Тя изглеждаше безполезна и безпомощна да издаде какъв да е звук. Всички я пренебрегваха, никой не искаше да си хаби парите за нея.

Но влезе човек и отиде при нея. Той докосна инструмента с благоволение. Сложи го под брадичката си и потегли лъка върху струните му.
От ръцете му се изтръгна прекрасна музика, която никой до сега не бе чувал.

Нужно бе опитно око, което да забележи потенциала в този инструмент.

Само Един има такова око – Исус. Той не избира хората, които са скъпоценни камъни, а прави такива от тези, които избира.

Това е Едно любящо око, което Си казва:

– Това е Моята неоценима скъпоценност. За него съм платил голяма цена – Собствената Си кръв.

– Колко е хубаво, че Той ме търси. Намира ме и ме спасява, поради Своята голяма любов. Изтръгвайки ме от боклука , ме превръща в Свое скъпоценно притежание.