Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

Гръмотевичната буря отмина и само влажният въздух напомняше за изобилния дъжд, който се изля над земята. Зноя на деня, бе заменен с прохладата на вечерта.

Благой и Вальо често се събираха на чашка чай, за да разнообразят с разговори самотата си. Жените им отдавна бяха починали.

Някакво странно стечение на обстоятелствата ги събра в кварталната закусвалня, от където започна тяхното приятелство.

Тази вечер се бяха събрали у Благой.

– Знаеш ли какво прочетох в една книга озаглавена „Ъгълът на големите очаквания“? – попита Вальо.

– Какво? – заинтригувано отправи очи Благой към събеседника си.

– Авторът описва как Бог го е въвел в Неговата съкровищница. Сред многото чудеса, които имаме, той се запознава със „Отделът на закъснелите благословение“, – обясни Вальо.

– Какъв е този странен Отдел? – изненада се Благой.

– В нея Бог пази отговорите на молитвите преди благоприятното време за тяхното изпълнение, – уточни Вальо.

Двамата замълчаха за малко и всеки потъна в мислите си.

– Знаеш ли, – загрижено повдигна глава Вальо,  – че понякога много време отнема на някои пенсионери да разберат, че отлагането на въпроса за получаването на пенсиите, не означава, че няма да им бъдат дадени.

–  „Отделът за закъснели благословения“ съдържа много тайни за любовта и мъдростта, за които нямаме никаква представа, – сподели наблюденията си от книгата Благой.

– Обикновено хората искат да сринат милостите, докато са още „зелени“, – въздъхна дълбоко Вальо, – а Господ иска те да узреят.

– „За това Господ забавя, за да ви помилва“, – плесна с ръце Благой.

– При нашите мъчителни и непоносими преживявания, Господ ни наблюдава и няма да допусне нито едно излишни изпитание, – непоколебимо заяви Вальо. – Когато в пещта всичко изгори, Бог по чуден начин ще дойде, за да ни помогне.

– Не бива да Го огорчаваме чрез съмненията си в Неговата любов, – категорично отсече Благой. – По-добре да славим Неговото избавление, което е на път.

– Само тогава изобилно ще бъдем възнаградени за отлагането, което е не друго освен изпитване на вярата ни, – обобщи Вальо.

Бе ранно лято. Антон мина покрай една прекрасна полянка.

Тревата беше мека, гъста и тънка, приличаше на прекрасен ориенталски килим с огромни размери.

В единия край едно дърво простираше клоните си за подслон на безброй диви птици. Освежаващият ароматен въздух се изпълни с песни.

Две крави си почиваха на сянка. Бяха възхитителна картина на пълно удовлетворение.

На края на пътя глухарчета предизвикателно преливаха своя златист отенък в царствения пурпур на горските теменужки.

Антон дълго се възхищаваше с жаден взор на прекрасния пейзаж.

– Никъде Бог не е създавал такава красота, каквато виждам на тази поляна! – възторжено каза той.

На следващия ден Антон отново мина от тук, но уви! Ръката на хищник беше унищожила това място.

Орач, с тромавия си плуг, който стоеше в браздата, цял ден опустошава всичко.

Вместо чудната зелена трева вече се виждаше неприятна на вид гола земя.

Вместо птичите песни, Антон видя няколко кокошки, които усърдно риеха, търсейки червеи.

Бяха изчезнали глухарчетата и красивите теменужки.

В голямото си разочарование и болка Антон проплака:

– Защо е било необходимо да се унищожи такава красота!

Изведнъж очите му се отвориха. Мярна му се невидима ръка. И му се откри видение.

Широко поле с богата реколта, готова за жътва. Високи стебла с тежки класове, огряни от лъчите на жаркото слънце.

Стори му се, че чу шум на вятър, поклащаш златното море.

И преди Антон да се опомни, невзрачната черна земя се облече в красота, която надмина тази от предишния ден.

– Защо потреперих при вида на плуга на моя Господ, които прави дълбоки бразди в моята душа? – засмя се Антон. – Та Той е безценен Земеделец, а неговата цел е жътвата.

Изляха се неспирни летни дъждове. Водата немилостиво се изливаше на земята в безпощаден поток.

Лео бе с романтична душа, способен на дълбоки преживявания, истински мечтател. Неговата стихия бе поезията.

В своето въображение той виждаше не потоците дъжд, а нещо съвсем друго. Безбройни прекрасни цветя, които скоро ще пробият влажната земя с неописуема красота и ще напълнят въздуха със своето благоухание.

Лео пише своите песни, влагайки музиката, която чува в бушуващата природа.

–  Като гледам непрестанния дъжд, – каза си Лео, – си представям човек, който се намира под ударите в живота и си казва: „Какво лошо време ме намери. Върху мен се изсипа град от изпитания, които са отвъд силите ми. Заляха ме разочарования. Завинаги бяха смазани и унищожени най-добрите ми планове. Вълни от скръб наводниха живота ми. Сърцето ми трепери от нетърпима болка. Едва ли някой би се усъмнил, че потоците от притеснения и неволи заляха душата ми!“

Той въздъхна дълбоко и продължи разсъжденията си:

– Грешиш, човече, – извика Лео, – друже мой. Не дъжд те вали, а върху теб се изливат благословения. Не се съмнявай в Словото на своя Баща. Това лошо време носи със себе си такова благоухание и неописуема красота, които по-рано са се проявявали в твоя спокоен и не изпитал мъка живот.

– Всеки действително виждаш дъжда, – намеси се влизащият баща на Лео. – Но нима не вижда цветята? Човек е опечален от изпитанията, но Бог вижда нежните цветя на вяра, които се проявяват в живота му под ударите на тези изпитания.

– Но, татко……

– Ние се стараем да избегнем тези изпитания, продължи баща му. – Но Бог вижда нежното съчувствие, които се зараждат в нашата душа, към други страдащи.

– Татко, сърцето ни се свива под тежестта на голямата ни мъка, но Бог вижда, че тази болка ни прави по-задълбочени и по-богати, – смело заяви Лео.

– Сине, не дъжда на изпитанията те застигат. Над теб се изливат нежност, състрадание, търпение и хиляди други дарове на Святия Дух. Те внасят в живота ти такова  духовно обогатяване, което всичките благоденствия и щастия в света, взети заедно, не биха могли да се родят в душата ти.

Светла беше само на 26 години, а вече се развеждаше с мъжа си.

Днес денят бе хубав, но тя бе изпаднала в депресия. Нямаше семейство, нито деца, нито бъдеще.

В този труден момент за Светла я навести приятелката ѝ Катя и като я видя в какво състояние е, реши да я измъкне навън от дома ѝ.

Купиха си сандвичи и бутилка безалкохолно, а след това седнаха на една пейка в парка и започнаха да разговарят.

Светла се разплака:

– Няма живот за мен ….. На никой не съм нужна ….

Катя я прегърна и заплака заедно с нея. Изведнъж тя усети, че нещо става зад Светла и вдигна очи.

Забеляза как малко момче, вероятно бездомно, се прокрадваше към сандвича на приятелката ѝ, която го бе оставила близо до себе си.

– Е, спри, – развика се Катя. – Бързо го върни на мястото.

Детето побягна към храстите. Катя бързо го настигна и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха, тресна го в земята и му кресна:

– Заведи ме, разбойник такъв, у дома си при родителите си! Всичко ще им разкажа.

Светла се опита да я успокои, но Катя настоя:

– Тръгваме, без повече приказки ….

Момчето изстена и се размърда. Катя го бе хванала за яката, крачеше бързо с него, а зад нея Светла притичваше разплакана.

Групата зави зад ъгъла, малкия палавник посочи с пръст една постройка и каза:

– Дойдохме!

Катя бе изумена. Те стояха пред една изоставена къща от прозореца, на която се подаде малко момиченце на две-три годинки.

Когато видя момчето, момиченцето се усмихна,  разпери ръчички и завика:

– Тони! Моят Тони дойде!

От изненада, Катя пусна малкият крадец, който веднага се преметна през прозореца и бързо подаде откраднатия сандвич на момиченцето. Малкото заръфа бързо като гладно коте.

– Тони, къде са родителите ви? – попита строго Катя.

– От няколко седмици живеем сами със сестра ми. Татко го отведоха в затвора, – каза момчето и наведе глава.

– А майка ви?

– Тя е наркоманка и се запиля нанякъде, като ни затвори в къщата. – сподели Тони. – Успях да изляза през прозореца и отидох при съседите да поискам хляб, но те ме изгониха.

– И с какво се хранехте през всичкото това време? – в гласа на Катя се усети съжаление.

– Събирах изхвърлени корички хляб. Понякога успявах да отмъкна и по нещо по-прясно за ядене…., – каза смутено момчето. – Носех по-хубавото на Динка, тя е още малка.

„Боже, а аз какво направих с него….“,- гузно си помисли Катя.

Изведнъж Светла се развесели. Привлече момчето към себе си и го прегърна. След това протегна ръка към Динка, която бе изяла сандвича и уплашено я гледаше.

– Елате деца с мен у дома, – усмихна се приветливо Светла. – Ще имате много храна и хубав дом.

Няколко месеца Светла и Катя търсеха майката на двете изоставени деца, която веднага подписа, че се отказва от тях, когато ѝ предложиха доста голяма сума пари.

Така децата останаха при Светла и животът ѝ се изпълни със смисъл.