Донка растеше не с дни, а с часове. Изумяваше всички в семейството си с необичайни въпроси и неочаквани разсъждения.

Веднъж след като изслуша прогнозата на времето, попита:

– Татко, въздухът има ли дупе?

Баща ѝ я смъмри:

– Какви ги говориш? От къде ти дойде това на ум?

– Нали леля Славка си има бебе. Тя мери температурата му като вмъква върха на термометъра в дупето му. Щом измерват температурата на въздуха, той трябва да има дупе, – Донка заключи важното си откритие.

Баща ѝ се засмя, а тя обидено каза:

– Исках да зная само къде му мерят температурата….

Един ден Донка попита:

– А какво е това О О Не?

Баща ѝ се опита да ѝ обясни според детските ѝ представи, след което веднага последва следващия ѝ въпрос:

– А кога ще стане О О Да?

Една вечер Донка се изкачваше с майка си по стръмната пътека към кошарата на дядо Богдан. Спъна се в нещо и ожули коляното си.

Донка бръкна под крака си и извади „нещото“. Беше подкова. Засмя се и възкликна:

– Мамо, виж, кончето си е загубило обувката.

Когато вечерта легна да спи, Донка каза на  майка си:

– Дай ми „подглавницата“.

– Какво? – учудено я изгледа майка ѝ.

– Нали се слага под главата, защо тогава ѝ викате „възглавница“?

Любознателността на Донка нямаше край. Въпросите извираха като фонтан. За някои, ти самият не би се досетил сам да ги зададеш.

Към края на есента беше на разходка с баща си и майка си. Изведнъж тя посочи нагоре с ръка където минаваше реактивен самолет.

– Вижте го как затваря ципа на небето.

Първият и последният риболов на Донка завърши доста интересно. Когато на стръвта се улови риба, тя вместо да се зарадва, тя се разплака:

– Откачи я и я върни обратно! Не виждаш ли, че я боли. Пусни я!

Донка едва бе научила нотите, когато сподели с баба си, когато минаваха покрай телефоните стълбове:

– Виж, бабо, жиците са като петолиния, а птиците по тях като тумбести ноти.

Растеше Донка и изненадваше всички с въпросите си. За нея казваха:

– От нея най-малко даскалица ще излезе.

Заваля, най-после заваля дългоочакваният сняг. Той се стелеше по земята и покриваше всичко с бялата си пелена.

Петър вървеше с майка си, Светла Атанасова, която бе учителка в местното училище. И двамата се радваха на снега.

Изведнъж Петър свъси вежди и внимателно се заслуша.

– Мамо, защо скърца снегът?

Майка му го погледна  и се усмихна.

– Ето чуй сама, – погледна към добре обутите си крака Петър, – снегът наистина скърца.

– Това се получава, при счупване на снежинките, – каза майката.

– Но те са толкова малки, – Петър погледна учудено. – Как могат да издават толкова силен звук?

– Когато снежинките падат на земята, те не се нареждат плътно, – поясни майката. – Между тях остава пространство, което се изпълва с въздух.

Петър слушаше с ококорени очи. Внимателно се вгледа в навалелия сняг, но съвсем не можеше да различи отделните снежинки, нито разстоянията между тях, за които говореше майка му.

– Когато стъпваме на снега, – продължи обясненията си Светла, – ние притискаме милиони снежинки и ги уплътняваме.

– А какво става с въздухът между тях? – попита нетърпеливо Петър.

– Въздухът се отделя, а снежинките при докосването си се чупят.

– О, колко жалко! Те са толкова красиви, – въздъхна печално Петър, като си представи моделите снежинки от хартия, които скоро правеха в училище.

– А ти знаеш ли, че при различна температура на въздуха, снегът скърца по различен начин? – попита Светла.

– Наистина ли? – изненада се Петър.

– Когато студът не е толкова голям, – започна да обяснява майката, – снежинките се покриват с тънък слой незамръзнала вода.

– Колко трябва да е температурата на въздуха, за да се образува такъв слой вода? – попита Петър.

– При температура около -10 ° C, дебелината на слоя е само един молекулен слой, а при при -1 ° C е стотици пъти по-голяма. Тази невидима за очите ни вода заглушава звука при счупването на снежинките.

След като Петър чу това обяснение, заключи:

– Тогава ние няма да чуваме скърцане под краката си.

– Да, така е, – съгласи се майка му. – За това чуваме този звук само, когато времето е много студено.

Семейство Павлови си имаха нов дом и то в планината. Наоколо изправяха снага иглолистни и широколистни дървета.

Всичко беше очарователно, въздухът чист, природа бе прекрасна, ….,

Един ден Димитър притича към седящите на масата, които закусваха и зашепна смутено:

– Забелязахте ли необичайно явление, което става в задния двор?

– Какво явление? – Стоян погледна строго сина си.

Той очакваше поредната шега или измислена невероятна история.

– Татко, ти можеш да не вярваш, но …, – запъна се Димитър, – нали всеки ден ме караш да пълня ведрото в задния двор с вода.

Стон кимна с глава:

– Да! И какво от това? Тежка ли ти се вижда тази работа?

– А къде отива водата, която съм налял? – намръщи се Димитър. – Мама не я е ползвала, Васка също, а доколкото знам и ти нищо не правиш с нея.

– И аз забелязах, – каза Пенка, майката на Димитър, – че сутрин ведрото е вече празно.

– Да не се е пропукало и водата да изтича? – попита Стоян.

– С Васка го огледахме внимателно, – каза Димитър, – но не намерихме отвор през, който да изтича водата.

– Интересно, – каза замислено Стоян. – Ще видим тази работа.

След закуска Стоян и Димитър поставиха камера в задния двор. Само тя можеше да разкрие тази мистерия.

На другия ден, когато бе пусната камерата, всички бяха удивени от това, което видяха записано на нея.

Първоначално на записа нищо не се случваше, но след това е появи малко кафяво мече.

– Защо животно се разхожда в задния ни двор? – попита възмутено Васка.

Мечето се наведи и пи от водата.

– Не вярвам да изпие всичката вода, – обади се Димитър.

След като се напи, мечето влезе във ведрото.

– Явни мечето си прави баня, – засмя се Стоян.

– Но то изразходва всичката вода, – възкликна Пенка.

– Е как няма да я изразходва?! – плесна с ръце Стоян. – Не виждате ли, че като се настани във ведрото, по-голямата част от водата се излива навън.

– Не му се сърдете, – застъпи се Васка за него. – Вижте колко е сладък и мил!

Ето така бе разгадана тайната на изчезващата вода от ведрото в задния двор на семейство Павлови.

А вие бихте ли се досетили веднага?

Когато небето е облачно, чаша кафе няма да ти помогне. Мислите ти се въртят около възглавницата и не можеш да се съсредоточиш върху това, което работиш.

Има няколко причини за това.

Първата е липсата на кислород в кръвта. С падането на атмосферното налягане, в тялото ни се понижава кръвното налягане и се намалява сърдечната честота. Концентрацията на кислород в кръвта пада, което влияе върху активността на нервната тъкан на мозъка, която също така намалява.

Втората причина е свързана с нивото на мелатонин, „нощния хормон“. Появата на слънцето блокира производството на последния в организма. Облачното небе нарушава хода на биологичния часовник и организмът не може да разбере, защо трябва да остане буден, когато прозорецът е тъмен.

Самият дъжд действа приспивателно. Падащите капки създават равномерен шум, който наричат още бял. Към шума от капките се прибавя шумоленето на листата, вятърът, грохот на водопада и други монотонни звуци. Те ви помагат да се отпуснете и бързо да заспите.

Сънливостта след дъжд се дължи на повишеното образуване на озон във въздуха. Освен това, виновна за това е миризмата на земята. Всички треви, растения и дървета имат в състава си летливи ароматни вещества. Дъждът ги измива, смесва ги с геосина – органично вещество произведена от бактерии, които отговарят за миризмата на земята. Така се получава особен аромат с разслабващо действие.

Вярно е, че някои аромати на растения, напротив, предизвикват прилив на бодрост. Към тях се отнасят миризми от лимон, розмарин, лавандула, жасмин, бор. Опитайте се да поставите в стаята етерично масло на някои от тези растения и желанието за сън ще изчезне!

За разположената на многобройните острови Венеция, мостовете са важни като въздух. Не е случайно, че тук има повече от четиристотин такива, всеки от които е уникален по свой собствен начин.

Най-известните са тези, които са прехвърлени през двата главни канала на града – Дворцовия и Канал Гранде.

На Rio di Palacio, така на италиански език звучи името на Дворцовия канал, имащ само два моста.

Независимо от парадното си име, Дворцовият канал е доста мрачно място, тъй като първоначално е свързвал двореца на Дожите със сградата  на Новите затвори.

Не по венециански е мрачна и безрадостна панорама, която се открива от така нареченият Сламен мост.

И това не е случайно, защото по този канал са прекарвали затворници и на тях съвсем не им е било  до това, да се любуват на красотата на града.

Своето странно за белокамено съоръжение име, мостът е получил благодарение на разполагащото се пристанище наблизо, където акостирали кораби, които превозвали слама за затворниците. Мостът е издигнат в средата на XIV век и е служил почти 500 години.

От реставрация съоръжението се е нуждаело чак през  ХIХ век. Тогава то не само бил ремонтирано, но и разширено.

Второто пресичане над Дворцовия канал е много популярния сред туристите, малък и много висок мост с арка, имащ красивото име Мостът на въздишките.

Легендата разказва, че влюбените, които се целуват на него по време на залез, ще останат завинаги верни един към друг.

Предназначението на моста не е толкова романтично. В продължение на няколко века свързва Palazzo Ducale, където обикновено се провеждат съдебните заседания, с градски затвор, разположен от другата страна на канала.

И въздишки тук са издавали не влюбени, а минаващи по моста арестантите. Много от тях са видели Венеция от Моста на въздишките за последен път в живота си.