Самолетът плуваше в ясното синьо небе. Нямаше облаци, а това улесняваше Пламен да гледа през илюминатора и да се наслаждава на това, която се откриваше отдолу.

Това му бе първото пътуване със самолет и всичко му изглеждаше интересно и някак особено.

Изведнъж Пламен съзря малко езеро. Той побутна майка си и сподели:

– Сигурно там плават деца, но аз не ги виждам. Толкова много искам да ги наблюдавам как се плискат в него.

Майка му се усмихна:

– Сине, височините скриват подробностите. Ако искаш да видиш всички детайли не се качвай на самолет.

Започнаха да се снишават, изглежда скоро щяха да кацнат.

Пламен изпита напрежение в краката си. Имаше чувство, че се спуска по стръмен склон.

Спомените го върнаха назад и той видя Драго до себе си. Бяха пълзели до обяд за да стигнат върха, но сега по нанадолнището им бе много по-трудно.

Тогава приятелят му бе казал:

– Краката на човек не могат да му служат за спирачки. Те са като крилата на птиците. На тях е дадено да се стремят нагоре.

– Да, но човек върви и по равното, – откликна Пламен, готов да спори.

– По гладкия и изравнен път могат да ходят кравите, мулетата и магаретата, – с лека ирония вметна Драго.

– Искаш да кажеш, че на тях им е дадено само да носят товари?

– Да, те не са много взискателни, – добави Драго. – Дай им вода и храна, това на тях им стига. Нямат цел. Нищо не ги терзае.

– И какво излиза? – Пламен бе озадачен. – За човека не е привично да слиза надолу и да върви по равното?!

– Само нагоре, – Драго непоколебимо вдигна ръце.

„Присъщо за мечтател и откривател“ – помисли си Пламен.

Един ден Иван се изкачи до върха на планината. Той се възхити от това, което виждаше от там.

Стори му се , че някой му говори. Напрегна слуха си и долови тих глас:

– Това е твоето наследство.

И Иван тръгна да вземе това, което бе негово.

Докато вървеше пред него застана човек, който сложи ръка на гърдите му и го възпираше да продължи по-нататък.

– Кой си ти? – попита Иван.

– Твоите борби.

Иван се натъжи.

– Нима няма да стигна до моето наследство?

Нещо го накара и той погледна през рамо си назад. Изненадата му бе голяма.

Десет ръце на мъже бяха опрени на гърба му.

– Кои сте вие?

Последва кратък отговор:

– Твоята цел.

Иван се замисли. Той все още не можеше да разбере всичко, което му се случваше.

– Какво става? Нищо не разбирам! – и безпомощно отпусна ръце.

Удари гръм. Полъхна вятър. И Иван долови тих глас:

– Твоята цел е по-голяма от борбите, които водиш.

С какво се борите днес?

Болест? Мненията на другите хора за вас? Отхвърляне? Несигурност? Наркотик или алкохол? Гняв ? ……..

Без значение каква е вашата борба, винаги помнете, че целта ви е по-голяма от вашата борба!

Творецът създаде от нищото прекрасен свят. Той слезе сред него, за да му се полюбува.

В сянката между лианите, на килим от цветя той съзря човека, който ухажваше прекрасната си любима.

Създателят го попита:

– Доволен ли си от това, което направих, за да се чувстваш добре и да бъдеш щастлив? Ето лазурното небе, блясъка на морето, белите лилии, ярките рози, тихият вятър, който разнася аромата на цветята. Когато се отдаваш на любимата си, стройни палми са се надвесили над теб.

Човекът удивен погледна Твореца и дръзко отговори:

– Кой си ти? И защо ме питаш дали съм доволен или не от това, което съществува? Кой ти е дал това право? И защо е необходимо да ти отговарям?

– Аз съм този благодарение, на което съществуваш и си заобиколен от толкова красиви неща. Моята щедра ръка е разсипала цветята в полето. Аз запалвам звездите на небето. Повелих и слънцето грее. Създадох деня и нощта, зноя и прохладата, твоята прекрасна любима и тебе. Няма ли да ми благодариш?

Човекът изумен каза:

– Благодарност? За това, че си създал всичко? Какво ме интересува това? И защо е нужно да ти благодаря? Виждам, че всичко си съществува нормално и това ме устройва напълно. Защо ми е да знам кой, за какво и защо е създал всичко това?

– Дълбоко в сърцето си нямаш ли желание да паднеш на колене, да се помолиш и да ми благодариш за всичко, което съм ти дал?

– Да се моля? – възкликна човека. – Да си губя времето с молитви, когато животът е тъй прекрасен?! И ти искаш, когато виждам всичко прекрасно около себе си, да си мисля за теб? Желаеш да се откъсна от любимата си и да се отдам на някакви си молитви? Не, животът е прекрасен. Нямам време да се моля. Трябва да използвам всичко, което ми е предоставено и да не губя време за разни благодарности.

Цветята полегнаха. Палмите с укор заклатиха върховете си. ……

Така се роди неблагодарността.

Имало едно време едно семейство мишки. То живеело в красиво пиано. Техният свят често се изпълвал с красива музика.

Мишките, наслаждавайки се на прекрасните звуци, се питаха:

– От къде идва тази вълшебна музика?

– Кой я създава?

– Сигурно е пианистът, – реши най-старата мишка от тях.

Те не го виждаха, но усещаха, че е някъде наблизо.

Един ден една от малките мишки, тя бе много смела, реши:

– Ще се изкача по пианото и ще разкрия тайната за раждането на прекрасната музика.

Когато навлезе по-навътре в музикалния инструмент, мишката откри, че в него има метални струни, които като трептят и вибрират издават тайнствените звуци.

След това откритие мишките изоставиха вярата си в съществуването на пианиста.

– Металните струни създават красивите звуци, – казваха си те.

След известно време друга мишка достигна нови върхове на познанието.

– Малки чукчета с подложки от филц, – обясняваше тя, – подскачат и танцуват по струните. Така се ражда музиката.

Старата вяра в металните струни също надживява възрастта си и сега мишките живееха в един просветен и научно обоснован свят.

А през това време пианистът продължаваше да създава своята прекрасна музика.

Групата се изкачваше към върха. Пътеката бе стръмна.

Поради ентусиазма и умората едни бяха по-напред, а други значително изоставаха.

Камен се катереше някъде по средата и философски разсъждаваше:

– Животът е едно стръмно изкачване….

Той чуваше насърчителните викове на тези отпред:

– Не се предавайте! Давайте нагоре!

И му ставаше добре на сърцето.

– Човек трябва да има много сила и твърда походка, за да достигне върха, – продължи разсъжденията си той.

Докато се изкачваше, хоризонта пред него се разширяваше.

Той гледаше и се възхищаваше на това, което виждаше от височината, до която бе достигнал. За това махаше на тези, които бяха след него, да побързат, за да се насладят и те на очарованието, което го бе обзело.

Ако сте изпреварили другите „извикайте“ ги. Това ще им предаде смелост да си проправят път по скалистата пътека.

Когато намалее вярата на някой и „маслото“ му е почти свършило, издигнете глас и насърчете уморения и изтощен пътник, за да го предпазите от падение.

Споделете вашите борби по стръмната пътека и как Господ ви е помогнал в бурите и ви е спасил от големи опасности.