Петко с възторг оглеждаше от всякъде новото устройство, което получи от дядо си за рождения си ден.

– Не се стреми към материалните неща, по-добре изграждай характера си, – посъветва го баща му.

– Но обществото ни насърчава да преследваме дълга редица от материални притежания, – възрази Петко.

– Трупвай духовни награди, – насърчи го баща му.

– Днес всеки се е ангажирал да търси някакво съкровище, – важно поясни Петко.

– Само не материално богатство или обществено признание, – възпротиви се баща му.

– Че защо не? – повдигна рамене Петко. – Кой не иска да има повече или другите да го признаят?

– Търси Божите съкровища и ги направи крайъгълен камък в живота си, – настоя бащата.

Петко повдигна вежди, но нищо не каза.

– Толкова ли си погълнат от изискванията на ежедневието, че позволяваш светските съкровища да станат твой основен фокус? – възмути се бащата.

– И какво трябва да направя? – попита Петко.

– Промени ежедневния си списък със задачи, като на първо място поставиш общението с Бога, – отговори баща му. – Тъй като светът е измамен и опасен, обърни погледа си към Него. Нека връзката ти с Господа да бъде по-важна от популярността сред твоите връстници.

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.

Кевин бе аутист. Той имаше много проблеми още в детската градина и бе заведен на специален педагог, който се занимаваше с него доста време.

Тази година на Кевин предстоеше да прекрачи учебния праг за първи път. Бе решено, че той ще може да учи наравно с връстниците си и вероятно няма да има проблеми.

Преди първият учебен ден Кевин гордо заяви на родителите си:

– Искам да отида на училище с училищния автобус.

Родителите му се притесниха. Те искаха да избегнат това, защото осъзнаваха, че „за първи път в първи клас“ за детето им може да се окаже голям стрес.

– Но…, – опита се да го спре майка му.

Кевин тропна с ръка по масата и категорично обяви:

– Така съм решил. Искам да бъда с другите деца.

Родителите му се спогледаха. И решиха да рискуват.

– Нека опита сам, – примирено каза баща му.

Въпреки всичко Кевин бе надценил възможностите си. В автобуса бе лесно, но когато приближи училищната врата се смути и се разплака. Всички ученици го изгледаха изненадано и се отдръпнаха от него.

На тази мъчителна сцена бе свидетел неговият съученик Кристиан. Той се приближи до Кевин и го хвана за ръка. Така двамата заедно влязоха в клас.

Точно от такъв жест на подкрепа се нуждаеше малкият аутист, за да се успокои.

Слънцето отново напомни за себе си с топлите си лъчи. През дългите дъждовни дни, хората се бяха скрили по домовете си, очаквайки по-хубаво време.

Дядо Петко и приятелят му Станчо бяха връстници. Стоплеше ли се времето, двамата използваха всяка минута да бъдат навън.

Сега се бяха подслонили под дебелата сянка на един орех и си бъбреха.

– Изобилието и процъфтяването не са обогатили света така, както изпитанията и трудностите, – отбеляза Петко.

– Не си ли забелязал, че страданията и теготите са ставали не веднъж причина за създаването на прекрасни песни, трогателни стихове, вълнуващи книги и вдъхновяващи биографии? – попита Станчо.

–  Но когато сме изпълнени със скръб и сърцето ни е измъчено от съмнения, много трудно е да се мисли за възвишената цел на страданието, – поклати глава Петко.

– Така е, – съгласи се Станчо, – в момент на болка е трудно да мислиш за нещо друго, освен за собственото си страдание.

– Нашата голяма дъщеря се ожени в чужбина – сподели Петко –  и ние с жена ми често ходим лятно време при нея на гости. Там изкачваме алпийските склонове по въжена линия.

– Навярно е много красиво да се гледа от лифта? – подметна Станчо.

– Гледката е възхитителна, – каза възторжено Петко. – Под нас изплуват чудесни килими от цветя с неземна красота.

– Да, но след няколко месеца всички тези цветя се погребват под дебел слой сняг, – засмя се Станчо.

– Но нали именно снегът им помага да израснат отново, – бурно реагира Петко, – защото тези бели кристалчета напоява земята с вода и запазва кълновете им от зимните виелици.

– Забележи, нашите бремена приличат на този сняг, – философски отсъди Станчо. – До идването на пролетта, цветята запазват красотата си под снега.

Странни старци, още е лято, а те говорят вече за сняг….

Който има уши нека слуша, но и да поразсъждава малко.

Наближаваше обяд. Ангел не би разбрал това, ако не бе чул поканата на баба си:

– Ангеле, хайде на обяд!

Когато влезе в стаята я завари, че охка и се тюхка:

– Червеите да ме изядат! Пусто да остане! До къде я докарах….

Ангел я изгледа изпитателно.

„Пак са я прихванали нейните“, – помисли си той.

– Започвам да забравям, – оплака се баба му. – Това е сигурен белег, че вече остарявам.

„Да, да, – засмя се Ангел на себе си, – снощи се кълнеше, че била още млада и че нейните връстници са се сбабичасали. Само тя ходела така изправена, че мъжете извръщали глава след нея, око да оплакнат“.

Баба му продължаваше да се окайва, за наближаването на неизбежната старостта.

„Едва ли се обръщат след нея и цъкат с език, – продължи разсъжденията си Ангел. – Просто тези мъже не могат да повярват, че заради тях е слязла от метлата….“

Веднъж, когато очакваха баба му да дойде на гости, майка му се пошегува:

– Ангеле, я погледни долу, дали баба ти е паркирала пред входа метлата.

Ангел като добро дете се надвеси на прозореца и погледна долу, а майка му се засмя:

– Сине, много си доверчив. Така всеки може да те излъже.

От тогава Ангел взе малко от малко да разбира от майтап.

Веднъж и той се пошегува с майка си, когато тя го прати пак да надникне, дали баба му идва:

– Мамо, паркирала е метлата, но един полицай я взе за неправилно паркиране…..

Докато Ангел казваше това, баба му влезе в апартамента им и попита учудено:

– За кого става въпрос?

Майка му, за да заглади положението, бързо отговори:

– Така се шегуваме за една баба от седмия етаж.

– Снахо, недей да учиш детето така, – старицата смъмри младата жена, – Някой ден и за мен ще започне така да говори.

Горката тя, ако знаеше само какво се мъдри в главата на тези двамата шегаджии!