Познавам човек, който не иска да купи велосипед на сина си. Причината е много проста. Момчето получава в училище слаби оценки, не почиства стаята си, а когато го накарат да направи нещо се пазари или нищо не прави.
Мисля, че този баща постъпва много мъдро, като не дава подаръци на такъв непослушен и неблагодарен син. Той не е жесток или стиснат човек. Желанието му просто е, момчето да се научат да поемат отговорност за своите действия.
Бог иска от нас да се научим на отговорност. Да, ние сме спасени чрез Неговата благодат, но трябва да се стремим да се научат да следват Христос в послушание към Отца. Библията ни предупреждава:“Но, ако не слушате Господния глас, а въставате против Господното повеление, тогава Господната ръка ще бъде против, вас, както беше против бащите ви“.
Ако искаме Бог да отговаря на нашите молитви, трябва да забравим за егоизма и ината си, и смирено да търсим Неговата воля. Послушанието към Бога е ключът към действената молитва.

„Лъжете по-рядко, когато всички малко лъжат, а не тогава, когато за това са малко поводите“ – Ф. Кафка.
Франц Кафка е работил като чиновник. Според съвремените представи е бил типичен офисен планктон, глупак, задръстеняк, аутсайдер  и неудачник.
Франц Кафка е бил внук на кашерен касапин и строг вегетарианец.
През целия си живот той е успял да публикува няколко незабелязани от обществото разкази.
Преди смъртта си е поискал от изпълнителят на завещанието му Макс Брод, да унищожи всичките му ръкописи. Но Макс Брод не се покорил на волята на умиращия.
Така Франц Кафка станал световно известен писател. Посмъртно.
В днешно време Кафка се явява един от главните талисмани на Прага.

Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.

Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха  ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:

– Няма време, да побързаме….

Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.

– Не мога….

Добри я пусна, не можеше да повярва  на очите си. Смръщи вежди:

– Губим време, …Ела!

Яна поклати глава:

– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….

Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:

– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….

Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.

Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.

Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от  ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.

Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…

Този ден на Рождество за нас е светъл и тържествен празник. Ден, който символизира най-ценното в живота ни. Господ дойде сред нас.
Роденият младенец бе наречен Емануил – „Бог със нас“.
Ако не ни достигат сили, нямаме успех, мечтите и стремежите ни не се изпълняват, трябва да знаем едно, ако Бог е с нас, ние винаги ще бъдем „повече от победители“.
Ще познаем, че Бог е дошъл при нас, когато утихнат хищните зверовете в сърцата ни, прекратят се вътрешните ни борби, взаимното се унищожат тъмните стихии вътре у нас.
И тогава ще настъпи мирът в хората с добра воля.
Бог изпраща мир в бурния ни и напрегнат живот.
Но Той не го изпраща просто така, а за тези, които се стремят към Него, който Го искат и търсят с цялото си сърце.
Нека в този ден на Рождество, да Му кажем:
– Ела, Господи, при нас! Бъди ни Гост в този Рождествен ден. Остани с нас и ни научи как „да оправим пътеките си“.

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.