В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Екип от психолози и невролози от Националния университет на Сингапур са разбрали, че ако някой изкрещи „О“, той ще чувства много по-малко болка.
Според изследователите, такива викове пречат на съобщенията за болка, пътуващи до мозъка. По-рано биолозите са предполагали, че хората са крещили, за да предупредят другите за опасност.
Ново проучване е показало, че в действителност, вика помага да отвлече вниманието от чувството за болка.
Изследователите наблюдавали 56 доброволци, които са били принудени да държат ръцете си в студена вода.
Няколко експерименти били повторени и някои от участниците е трябвало да запазят мълчание, а други имали право да крещят. Резултатите показват, че когато хората имали възможност да викат, издържали на болка за по-дълги периоди от време.
Учените доказали, че този вик, сам по себе си, е мощен аналгетик. Един прост звук, помага на хората да се справят с болката.
Точно как работи този процес психолозите не знаят, но мислят, че викът изпратен към мозъка пречи на съобщението за болка.

Човек на всичко привиква, към обстановката, към обкражението си. Така в църквата вярващия свикват и започва да възприема това, което се случва по време на службата като нещо обичайно.
Но понякога се случванещо ново, което разчупва стереотипите.
Всичко си остава по време на богослужението, както преди, но изведнъж ти разбираш нещо ново, разкриват ти се неща, които не си забелязвал преди и не си ги разбирал така. Привичната реалност се разкрива пред теб в съвсем друга светлина. Тогава разбираш, колко плоско и примитивно си разбирал нещата, приемайки ги за нещо обикновено незаслужаващо внимание.
Вярващите възхваляват соя Бог и казват, че тази хвала е завинаги, защото Бог е неизменен. Това означава, че ако ние Го хвалим днес, утре, в следващите дни и години и тогава нащата хвала ще е актуална.
Ние благославяме нашия Бог и в радост и мъка. Благославяме го не само, когато ни увеличават заплатата или се издигаме в работата си, но и когато някой умира край нас или страда от неизлечима болест. Всичко, което се случва със нас е резултат от Неговия промисъл за всеки от нас. И ние вярваме, че Неговите мисли са благи, винаги насочени в наша полза, дажи и когато ни е болно, дори да изглежда ужасно или имаме чувството, че вече нямаме сили.
Погледни в сърцето си и се попитай: „Имаш ли достатъчно вяра? Готов ли си да благославяш своя Бог винаги, независимо от това, което ти се случва?“

Всеки родител има свой собствен опит, който той е получил в детството си. Мнозина копират модела на възпитанието от семейството си.
Някои пък обратно, стремят се към противоположни методи на възпитание от тези провеждани в тяхното семейство. Те се стараят да намерят собствен подход към този проблем. В детството им родителите им често са ги принуждавали за едно или друго, за това те премахват всякакви ограничения и позволяват прекалено много неща на децата си.
Сериозни различия във възпитанието при родителите могат да възникнат поради различните им характери. В повечето случаи бащите се гневят, искат моментално изпълнение на заповедите и безпрекословно подчинение. А майката е мека по характер и угажда на всички капризи на детето.
Какви проблеми може да предизвика такава ситуация?
Детето е под напрежение. То не знае никога какво да очаква. Дали ще го накажат или похвалят за дадена постъпка. В такива ситуации детето започва да манипулира родителите си. То започва да хитрува и лъже.
Ако бащата се обърне строго към детето за неизпълнение на зададена работа, то обидено и със сълзи на очи тича при майка си, заявявайки, че баща му е лош. На детето му трябва внимание, сладкиш или подарък. Майката се съгласява, че бащата е много строг и по този начин му подкопава авторитета пред детето.
Бащата се ядосва и в семейството назрява конфликт. Той се чувства ненужен. Такива хора имат низко самочувствие, а зад маската на „деспота“ обикновенно се крие наранена натура.
Бащата също се нуждае от внимание, не по-малко от това към детето.
Родители, които в детството са преминали през насмешки, неудачи и унижения, искат в своите деца да видят непримирими личности.
Не познаващи в детството си нежност и любов, те не разбират, че силна личност може да се изгради само, когато има доверие, разбиране и одобрение от най-близките.

В Тайван в едно от интернет кафенетата е намерено тялото на 32-годишен мъж, включил се в тридневен гейминг маратон. Това е вторият подобен смъртен случай в Република Китай през тази година.
Според членовете на персонала, починалият е бил редовен клиент. Той често е заспивал върху на място, където е играел. Поради това, когато е претърпял инфаркт, никой не му е обърна никакво внимание няколко часа. Мъжът е бил откаран в болница, но лекарите не могли да му помогнат.
Геймарът за дълго време е бил безработен и  Интернет-кафето било, единственото място, където можел да отиде. Роднините му твърдят, че човекът не се е връщал в къщи по 2-3 дни.
Полицаите отбелязали, че посетителите в залата продължили да играят така, сякаш нищо не се е случило, дори и след като пред очите им са изнесли трупа на човека.
В изявление на служителите на реда се казва, че причината за инфаркта е изтощението и ниската температура в помещението. Не е изключено да е имало влияние и на енергийни напитки.
На 1 януари в интернет кафе в Тайпе е намерено тялото на 38-годишен мъж, който е играл пет последователни дни.