Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

Вечерите през зимата са дълги, но те създават възможност за повече разговори и общение. Човек не може да живее сам. Той се нуждае от приятелски връзки.

Антон  обичаше сина си и не пропускаше възможност да общува с него. Показваше му и му разкриваше неща, които бе научил или сам открил за себе си. На Драган тези беседи и размяна на мнения бяха много ценни за него.

Тази вечер баща и син седяха край камината и тихо разговаряха.

– Ако зададем шест нули – 000 000, какво мислиш, че се получава? – попита Антон.

– Те сами по себе си нищо не значат, – отговори Драган.

– Но я постави петица пред тях – 5 000 000, забелязващ ли нещо? – предизвика сина си Антон.

– Получава се доста солидно число, – засмя се Драган.

– Човешкото познание само по себе си събира редици от нули, – започна отдалече Антон това, което искаше да обясни на сина си.

– Шегуваш ли се? – подскочи изненадан Драган.

– Не, – реагира веднага бащата. – Представи си млад човек преминава през университет, след това практикува известно време това, което е учил. Дори и да има отлична диплома неговата придобивка е само ред от нули

– Как така?

– Този ред нули ще приеме власт и сила, ако пред тях се постави нещо, което има значение, – Антон се опита да подскаже на сина си.

– И как се избира и слага … това значещо нещо? – Драган напълно се обърка.

– Когато човек се отдаде на Христос и посвети всичките си достижения на Него, всяко негово завоевание придобива висока стойност.

Колкото повече един индивид обича, почита и слуша Бога, толкова повече знае и е ценен за останалите. Ако нямаш Господа, ще имаш множество провали в живота си. Независимо от това колко са големи знанията ти, твоето падения , ако си без Христос, ще са многобройни.

„Страх от Господа е начало на мъдростта“.

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Паричко Богаташев забогатя. Той не се интересуваше от нищо друго освен от това, да задоволява собствените си апетити и желания.

Един ден Паричко реши:

– Ще си построя дом и то не какъв да е, а такъв, че всеки да ми завиди.

Речено сторено. На централен парцел в града се появи луксозна сграда, която привличаше погледа на хората с изгледа си и оформлението си. Вътре бе обзаведена със скъпи и модерни мебели.

Един ден Богаташев покани приятелите си на гости. С гордост ги разведе и им показа своя нов дом. Поканените цъкаха и се възхищаваха от всичко видяно.

Сред приятелите на Паричко бе архитект Християн Добролюбов , чиято оценка много се ценеше от Богаташев. По време на приема домакинът изтегли настрана архитекта и го попита:

– Е, какво ще кажеш за дизайна и интериора на новата ми къща?

– О, – отвърна Добролюбов, – всичко е прекрасно, но при строежът е допусната една голяма грешка.

Леко засегнат от думите на специалиста, Богаташев попита:

– И каква е тя?

Отговорът последва веднага:

– Смъртта лесно може да влезе в нея.

Тази неочаквана забележка накара притежателя на къщата да се замисли дълбоко, но не настъпи кой знае каква промяна в разбиранията му и той се оттегли обиден.

След няколко месеца в новия дом на Паричко наистина влезе смъртта и го взе със себе си.

Колко е важно за човек да знае, независимо дали е богат или беден, че един ден ще умре.

Да имаш красива къща тук на земята е действително голяма привилегия, но по-важно е да „имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен“, защото в него смъртта няма власт. То е неразрушимо и непреходно.

Блажен онзи, който има място в дома на Отца.

Слънцето макар и не много силно грееше в градинката пред блока. На детската площадка в пясъка весело си играеше Юри, малко четиригодишно момченце. Баба му го наблюдаваше от прозореца на кухнята от втория етаж.

Юри бе спокойно и добродушно дете. Не създаваше много грижи на родителите си. Беше послушен и изпълняваше всичко, което му нареждаха. Малкото дете много обичаше да пее и сега си тананикаше една от песните, които бе чуло в църквата, където го водеше баба му.

Внезапно до детската площадка спря кола. От нея излезе едър мъж и се насочи към Юри. Той грабна малкото момче и бързо го навря в колата. Юри не успя да извика, колата бързо потегли.

Бабата ахна и изкрещя, но наблизо нямаше никой, който да се притече на помощ.

Страхът в Юри отстъпи на песента, която напираше в него и той запя:

– „Както еленът пръхти за потоци водни
и аз за Тебе копнея.
Ти единствен Си Този, Който търся …..

– Млъкни, – изрева мъжът на предната седалка до шофьора.

Това не смути Юри и той продължи да пее:

– „….с цялото сърце. Ти Си сила, моя щит“

– Хлапе, затвори си устата, ще те шамаросам, – още по-гневно изкрещя мъжът.

Но малкото момче не можеше да спре, тази песен като че ли извираше от него с пълна сила:

– “ ….. аз предавам се в Твоята власт. Ти единствено мое желание, аз хваля Те“.

Завършвайки песента, Юри започна отначало.

Двамата мъже отпред в колата беснееха, но бяха още в града и имаше много движение. Те не можеха да спрат, за да усмирят малкия певец.

А Юри пееше и сърцето му се изпълваше с мир. Мъжете в колата се умълчаха. Вслушвайки се в думите на песента, похитителите се укротиха, нещо ставаше с тях …

Изведнъж колата спря, шофьорът скочи, отвори задната врата и избута грубо Юри от колата. Малкото момче падна на тротоара, а колата потегли.

Мъж и жена се притичаха веднага до падналото дете.

– Момченце, добре ли си, – жената започна да опипва детето и да го оглежда, дали има някъде наранявания.

– Защо те изхвърлиха от колата? – попита мъжът.

– Играех на пясъка …..и те…. те … ме взеха ….. – объркано започна да обяснява Юри, след което лъчезарно им се усмихна.

– Къде живееш? Как се казваш? – попита го загрижено жената, досетила се вече, какво точно е станало.

– Юри Спасов Дерменджиев, квартал Липите блок 402 етаж 2 апартамент 17, – отговори детето.

Скоро безстрашният певец бе отведен у дома. Когато се намери в прегръдките на баба си, Юри развълнувано започна да разказва:
– Знаех, че Бог е с мен и запях. Стана ми хубаво. Чичковците се развълнуваха от песента и ме пуснаха.